автор: mitkoeapostolov

Петър се събуди и от вълнение не можа да заспи повече. Декемврийското небе тъмнееше и само премигащите звезди се движеха в замръзналата навън утрин. Днес беше първият му работен ден. След като се изкъпа и облече, той се качи в трамвай номер 3 и се отправи към една от най-големите софийски застрахователни фирми.
На работното място го посрещна новият му пряк ръководител – висок, слаб мъж, с прошарена коса. Това бе същият, който бе дошъл да го интервюира преди месец в университета. Тъй като Петър не беше напълно сигурен какво иска да учи, записа икономика – математиката му харесваше, а и практическите задачи го интригуваха.
– Добро утро на новата ни звезда – Петър! – с приповдигнато настроение обяви ръководителят на всеослушание и протегна ръка за поздрав. – Той ще бъде ключът към постигането на годишните ни цели през следващите няколко години.
Петър сведе глава засрамено. След като се запозна с останалите колеги от екипа, новият служител седна на определеното за него бюро. Високият слаб мъж с прошарена коса се настани до него.
– Идваш в най-подходящия момент. Точно сега приключвам една от най-важните застрахователни операции за годината. Правя анализ на огромна клиентска база. Старая се да съставя списък с потребители, на които можем да увеличим месечните вноски без уведомление.
– Това не е ли незаконно? – поинтересува се Петър.
– Ни най-малко – усмихна се приветливо ръководителят. – Записано е в договора ни с всеки един от тях, погледни – той извади лист хартия и посочи ситния шрифт в края на страницата. Там бе упоменато, че са разрешени промени в месечната такса до 10% в рамките на една година без уведомление от страна на застрахователната фирма в случай, че е необходимо да се компенсират промени в инфлационния индекс.
– И така – продължи развълнувано ръководителят, – нашата цел е да намерим всички клиенти, за които месечното увеличение ще е само до тридесет и три стотинки.
– Защо точно тридесет и три стотинки? – поинтересува се Петър.
– Защото е статистически доказано, че до тази сума клиентите рядко забелязват. Все пак не искаме да се вдига много шум. Ако някой се обади, отменяме му допълнителната такса и се извиняваме за грешката. Сам виждаш, за тях дори няма да има значение, а за нас това се равнява на коледна заплата. Не е ли страхотно?
– Да, със сигурност да – смотолеви Петър.
– Аз съм подготвил предварителен анализ на цялата база с клиентски данни. Искам ти да изготвиш по-подробно проучване. Направи ми впечатление, че си силен в статистиката по време на интервюто.
– Добре – съгласи се Петър.
– Има само едно важно уточнение.
– Какво?
– Задачата трябва да бъде изпълнена до края на деня днес. Причината е, че таксите трябва да бъдат въведени от утре, за да има време да бъдат събрани до края на годината.
– Няма проблем! – каза Петър ентусиазирано.
– Браво, момчето ми! – потупа го по гърба ръководителят. – Ако се справиш добре, ще получиш коледен бонус.

***

Павел се събуди от леко разтърсване по рамото.
– Ще дойдеш ли? – попита го баща му.
– Да, ей сега ставам – отговори сънено дванадесетгодишният младеж.
Навън звездите все още блещукаха в студената декемврийска утрин. Павел стана от леглото, сложи вълнения клин и потник, върху които обу панталон и навлече пуловер. Баща му го чакаше на вратата. Двамата нахлузиха топли чорапи и завързаха връзките на зимните си обувки.
– Вълнуваш ли се, синко? – попита усмихнато възрастният мъж. – Днес е първият ти лов.
– Да – отговори съненият младеж.
На двора бащата отвърза три ловджийски гончета, сложи им каишки, а след това и синджири. Поведе две от тях, подаде каишката за третото на Павел и двамата потеглиха в неясната мъглявина на утрото. След десетина минути излязоха от селото и поеха по полето. Кучетата опъваха синджирите и ту маркираха територия, ту поемаха по някоя невидима следа. Нивите се нагънаха. Шипкови храсти и трънки изникнаха около пътеката.
– Време е да пуснем кучетата – съобщи възрастният човек.
В момента, в който синджирите бяха свалени, обучените животни изчезнаха в шубрака с лай.
– Вземи отразителна жилетка – подаде бащата на Павел и сам облече една. – Слагаме ги, за да ни виждат другите ловци и да не ни помислят за дивеч. Все пак не искаме да свършим в тигана. Дръж и пушката, днес е твой ред да завоюваш първия си ловен трофей. Когато вървим, ще я носиш на рамо, но ако чуеш кучетата да лаят, веднага я свали и бъди готов да стреляш!
– Добре.
– Нашата роля днес е на викачи. Заедно с кучетата ще подплашим дивеча от тази страна на гората. През триста метра нагоре по баира има по един човек от дружината с неговите кучета. Целта на този жив обръч е да премине от другата страна на върховете, където чакат останалите на пусия да отстрелят бягащите животни.
– Разбрах.
Слънцето се показа над селото зад тях, размито от маранята на сутрешната мъгла. Дъхът на двамата се появяваше за миг като пара на локомотив и се стопяваше в сутрешния студ.
Павел нарами пушката на дясното си рамо. Двамата с баща му поеха нагоре по хълма. От време на време от лявата им страна се чуваха подвиквания.
– Поемаш дълбоко въздух и всичката болка, дето си я събрал през седмицата, я извикваш навън – пошегува се бащата.
Момчето се усмихна. След половин час кучетата залаяха. Двамата спътници спряха.
– Ееее! – провикна се бащата. – Георгиев, удари ли нещо?
– Заеееккк – чу се ехото от върха.
– Топло ще ти е около кръста значи – засмя се бащата.

***

В следващия час ръководителят подробно разясни на Петър параметрите на базата данни, която трябваше да анализира. Момчето разбра задачата добре и имаше огромно желание да се представи на ниво.
– А, и още нещо – провикна се ръководителят от другия край на залата. – Аз намерих десет хиляди подходящи клиенти. Да видим колко ще намериш ти.
След три часа работа Петър имаше пет хиляди. Както и да пресмяташе, не можеше да достигне десет хиляди. Обади се на ръководителя.
– Излизат ти по-малко, защото си сложил филтър и си изключил всички клиенти от провинцията. Опитай пак!
След още три часа Петър беше успял да състави списъка от десет хиляди клиенти. Със сигурност за тази работа бонус нямаше да получи, тъй като не добавяше нищо към вече готовия списък на ръководителя. През оставащото време до края на работния ден не успя да включи никой друг. Един по един колегите му започнаха да се разотиват. Ръководителят му дойде, облечен в черно зимно палто.
– Браво, и ти успя да ги докараш до десет хиляди – каза той с непресторено разочарование. – Тръгвай, ако искаш!
– В никакъв случай! – заяви войнствено Петър. – Ако трябва, тук ще спя, но ще успея да намеря още клиенти.
– Ето това е моят тигър! – със светнало лице каза ръководителят. – Аз си тръгвам, но ако успееш да намериш нещо, звънни ми без да се тревожиш за времето.
Петър остана сам. Стаята бе осветена от флуоресцентна светлина. Тишината се стелеше недоловимо върху праха на столовете и масите. Чуваше се само шумът от вентилатора на неговия компютър. Какво му убягваше?

***

Ловната дружинка премина хълма, спусна се в дерето и се изгуби по следващото било. От време на време блясваха отразителни жилетки, които като сигнални огньове маркираха пътя на преминаващата група. На върха кучетата залаяха. Павел и баща му спряха на голите скали и се огледаха на всички страни. Момчето свали пушката от рамото си и сложи лявата ръка на цевта, палеца на дясната – на предпазителя, а показалеца – на спусъка. Стояха така двадесетина минути, но нищо не мина. Павел нарами пушката отново. Двамата понечиха да се спуснат, когато зад тях изскочи заек. Докато момчето свали оръжието от рамото си, животното на два скока пресече поляната и изчезна в шубрака. Бащата се засмя.
– Разбра ли защо пушката винаги трябва да ти е в ръката?
– Но кучетата лаеха надалече... – оправда се момчето.
– Дивечът се движи винаги много пред кучетата, защото е по-бърз от тях – това е неговият шанс за оцеляване. – Бащата погали главата на сина си и двамата продължиха. – Е, как е? Харесва ли ти първият лов?
– Гората е прекрасна, разходката приятна и дебненето вълнуващо. Обаче ми е жал да стрелям по животните. Така и не смятам да ги ям след това.
Възрастният човек отново се засмя.
– Малък си още, затова си жалостив. С възрастта ще ти дойде апетитът и какви пържоли има да правиш… Пък и ако не го убиеш ти, някой друг ще застреля животното. Така и няма да успееш да го спасиш.
Павел кимна, но дълбоко в себе си не успя да разбере бащините думи. След един час ходене, дружинката се събра на едно поточе. Баща му и другите ловджии се смееха и шегуваха. Павел стоеше настрани и гледаше как кучетата се гонят.
– Ела, сине, да видят другите какъв юнак имам! – извика гордо той.
Един по един ловците му стиснаха ръката, а някои го ощипаха по бузите. Павел се засрами от вниманието и страните му поруменяха. От думите на другите стана ясно, че освен един заек, за момента друго животно не е застреляно.
– Е хайде, ние ще тръгваме нагоре по дерето – каза бащата на своите другари. – Ще се чакаме по обед на кошарите.
Възрастният човек пое напред, а момчето внимателно го последва. Дерето лъкатушеше между усоите на двете била и като змия пъргаво пълзеше по склона. След известно време двамата достигнаха малък язовир. Подплашен от стъпките им, голям черен корморан се вдигна във въздуха и закръжи високо над водоема.
– Тези птици унищожават рибата. Я се опитай да я гръмнеш! – каза жлъчно бащата.
Павел вдигна пушката. Прикладът заспа между ключицата и рамото му, лявата му ръка плавно придвижи целта, докато тя се синхронизира с мерника. Задържа дъха си и постепенно натисна спусъка. Прикладът подскочи и го блъсна. Чу се гърмеж, но птицата продължи полета си необезпокоявана.
– Много беше далече – обади се баща му. – Ще ти закача едно пластмасово шише на някой клон да се поупражняваш малко и да си припомниш на какво съм те учил.
До брега на язовира кучетата ръфаха мъртва лисица. Бащата ги разгони, взе едно шише от земята и го закачи на отдалечен на дванадесетина метра клон. Павел стреля два пъти, като вторият изстрел разкъса прогнилата пластмаса на парчета.
– Браво! – радостно възкликна баща му. – Голям ловец ще стане от теб!

***

Петър отвори едно от досиетата на клиентите. Показа се снимка на стара жена – пенсионерка от малко село. В доклада се споменаваше, че е ограбвана три пъти преди да се застрахова. След застраховката инцидентите бяха спрели. Петър отвори друго досие – на младо семейство от същото село. След два непредизвикани пожара и те бяха прибегнали до услугите на неговия работодател. И в този случай злополуките не се бяха повторили оттогава. Петър успя да намери и друга обща черта – вноските бяха само за половин година. Според договора можеше да се начислят и вноски със задна дата заради случилите се инциденти, а това не беше направено.
След още три часа анализ младежът установи, че този метод може да се приложи в три хиляди случая. Пулсът му се ускори от вълнение. Вдигна телефона, но се поколеба. Все пак избра номера на ръководителя си.
– Здравей, как върви? – чу се от другата страна на слушалката. На заден фон кънтеше висока музика.
– Добре.
Петър набързо разказа за своето откритие.
– Гений, новата звезда в офиса! – телефонът кънтеше.
Петър се изчерви. Първи ден и такъв успех.
– Ще оформиш офертите тази вечер, нали? – гласът прекъсна мислите му.
– Да, разбира се – чу се той да казва извън себе си.
Когато приключи всичко и се отправи към вкъщи с такси в три сутринта, за пръв път се замисли за работата, която беше свършил. Три хиляди души бяха сполетени от беда, към която от утре щеше да се прибави и неговата брилянтна идея. Те губят, той печели, такъв е животът. Ако не го направи той, някой друг ще го направи. Колкото по-рано го научиш, толкова по-добре. Умората го смазваше и Петър повече не разсъждава по този въпрос. Още преди да легне беше заспал.
На другата сутрин, когато отиде в офиса, бе посрещнат от бурни ръкопляскания и отворена бутилка шампанско. След това прекият му ръководител обяви размера на новогодишните бонуси, които всички щяха да вземат благодарение на работата му. Петър гледаше новите си колеги със светнали очи и широка усмивка и се чувстваше замаян и уморен. Ръководителят му вдигна чаша за наздраве и каза:
– Не е ли това най-щастливият ден в живота ти?

***

Баща и син се разделиха от двете страни на дерето и започнаха да се изкачват нагоре, като си проправяха път през шубраците. След десетина минути Павел чу шум. Спря и се ослуша. Зад един храст се подаде диво прасе. Огромната му зурла потреперваше конвулсивно, а тъмните му очи спокойно гледаха момчето. Големите криви бивни придаваха глуповато изражение на това деформирано диво животно. Павел инстинктивно свали пушката от рамото си и се прицели. Сърцето му биеше лудо, ушите му пулсираха. Животното го наблюдаваше все така спокойно. Секунда преди да натисне спусъка, погледите им се срещнаха. Вълна на доверие премина по цевта на пушката и се настани в сърцето на Павел. След това проехтя гърмежът. Гигантът се олюля, направи крачка назад и се строполи. Павел се тресеше.
– Добре ли си, сине? – провикна се баща му тревожно от другия бряг на дерето и се затича към него.
Павел не отговори. Запъхтян, възрастният човек се спря до сина си, огледа го внимателно и видя накъде сочи втрещеният му поглед.
– Олеле! – провикна се бащата с недоумение, възхищение и гордост. – Синко, ти си герой! – След това изтича до животното и изкрещя: – Поне сто и двадесет килограма! Убил си го на място!
Момчето стоеше застинало. Баща му отново притича до него и го прегърна. Един по един и останалите ловци пристигнаха, привлечени от глъчката. Всички с възхищение се ръкуваха с Павел. Нямаше и следа от предишната весела и закачлива нотка в погледите им. Вместо това, там сега плуваше уважение. За няколко часа малкото хлапе бе пораснало в голям герой.
Отстреляното диво прасе бе довлечено до коларския път, където бе натоварено на стара руска УАЗ-ка. През цялото пътуване към вкъщи Павел приемаше поздравленията и комплиментите на своите съселяни.
На другата сутрин дружинката се събра отново, за да разфасова убитото животно и да полее успеха на младия ловец с вино и ракия. Весели възгласи кънтяха из гостната стая. В ъгъла все така наивно ги гледаше глуповатата глава на глигана. Павел и баща му режеха месото на ивици и го хвърляха в касетки, които щяха да се извозят до близкия цех за пълнене на месо. Оттам щяха да излязат като луканки.
С нож в ръка, кървясали ръце, но с усмивка на лицето, баща му се провикна:
– Не си ли сега истински щастлив?
– Бях по-щастлив, когато глиганът беше жив – смирено отвърна Павел.