автор: Astrid

Слънцето се спусна към спокойното море и разпръсна огнените си цветове в небето. Няколко листа се развяха по каменната пътека към Солитюд и лекият вятър погали стените на града. Розово-оранжеви цветове го обагриха и градът засия в цялото си величие и нежна красота. Вътре в града шумът се беше превърнал в приятно шушукане и тихи стъпки. Кралицата не посмя да затвори очите си и пожела този миг да трае вечно. В очите й заплуваха кристални сълзи, където се губеха морето и слънцето.
Ушите й поглъщаха всеки малък шум, идващ от улиците. Косите й отново се развяха и тя потрепна. Красивата картина си отиваше бързо и тя отново трябваше да се връща към задълженията си на кралица. Огорчение я заля и тя приглади скъпата си рокля. Пред нея вратите към покоите й се отвориха и тя кимна на слугинята, която й се поклони. Тази вечер кралицата организираше пиршество в чест на идването на генерал Тълиъс в Скайрим. Императорът го бе пратил, заради опасността от зараждащата се война от страна на северняците. Въпреки че той не беше обезпокоен от слухове, императорът беше решил, че ще направи всичко по силите си, за да я предотврати. Или поне да я спечели.
Само няколко часа по-рано кралицата беше получила писмо, което я известяваше за идването му. Започнаха големи приготовления. Тъй като известието бе получено само няколко часа преди събитието, Силия нямаше време да изпрати покани на лордовете и графовете в Скайрим. Останаха само богатите семейства в столицата. Силия погледна огромния гардероб, затрупан купища красиви рокли. Тя извади красива златиста рокля с бяло наметало, което преметна през едно рамо. Вдигна косата си в стегнат кок и положи тежката рубинена корона на главата си. Кралицата вдигна гордо глава и излезе от стаята си, насочвайки се към шумът на далечна музика и смехове. Тя застана в края на стълбите и погледна надолу, отправяйки красива усмивка към правостоящите, които спряха да говорят и се поклониха ниско. Сред тях тя разпозна генерал Тълиъс. Силия заслиза бавно по стълбите и застана пред него, подавайки ръка. Мъжът я пое и я целуна.
-Кралице. - Тълиъс я погледна и се усмихна. - Смирен съм от вашето присъствие. Не съм очаквал толкова голямо посрещане.
Силия се засмя и отметна глава назад. Парфюмът й се промъкна в ноздрите на генерала и той вдиша сладката миризма.
-Искаме да ви се отблагодарим по възможно най-добрия начин, генерале. Вярваме, че с ваша помощ Солитюд и хората му ще останат непокътнати и в безопасност.
-Ще направя всичко по силите си. - лукава усмивка изникна на лицето му.
Кралицата издържа погледа му и кимна. Усещаше странна енергия от този мъж, но не можеше да разбере дали е позитивна, или...
-Надявам се да си прекарате добре тази нощ, генерале. - една от електрическите вълни на кралицата докосна Тълиъс и той присви очи.
Мъжът отново се поклони и погледът му дълго остана втренчен в гърба на отдалечаващата се кралица. Силия се сля с тълпата и поздрави всички, като ги покани на масата, отрупана с нечувани ястия. Въпреки всеобщото мнение, че кралицата предпочиташе да организира пиршества, вместо да управлява столицата, Силия се отегчи бързо и се оттегли незабелязана в тронната зала на горния етаж. За нея веселбата беше свършила със залязването на слънцето. Кралицата закрачи бавно към трона и се загледа в прекрасната дървена изработка. Тя седна и затвори очи. Беше останала сама. Заслуша се в далечната мелодия на лира и тихи тъпани. Прииска й се да затанцува. Очите й зашаваха по празното пространство, а краката й скочиха на пода. Нежните й ръце свалиха бялото наметало от гърба й и събуха обувките, които пронизваха стъпалата й на всяка крачка. Силия стъпи на студения под и затвори очи. Тялото й се завъртя и ръцете й се понесоха безтегловно около тялото й. Трясък. Короната й падна на земята, косата й се спусна по раменете. За миг забрави къде се намира и усмивка заигра по червените й устни. С коси с цвета на най-чистия сняг, който захлупваше върховете на планините в Уиндхелм, Силия приличаше не на кралица на запада, а на севера. При северняците. Тя прокара пръсти през сребърната си коса и се осъзна. Какво правеше? Кралицата погледна към падналата корона и я сложи на главата си. Грабна обувките си й избяга в стаята си, без да поглежда назад. В залата лежеше забравена само шнолата, която държеше косите й. От стълбището две зелени очи се стрелнаха към тъмния коридор, после към забравената вещ.

Силия рязко отвори очи. Първото нещо, което видя, бяха слънчевите лъчи, нахлуващи през изрисуваните стъкла на огромната спалня. Главата й се размърда и вратът й изпука шумно, при което от бледите й устни се отлепи въздишка. Тялото й се протегна и тя седна в голямото, меко легло с тъмночервена сатенена покривка. Стаята бе заета от гардероб, простиращ се от едната стена до другата, писалище, разположено пред красивия прозорец, изработен от най-добрите стъклари и зографи в Скайрим. Леглото бе поставено в средата на стаята и от двете му страни стърчаха като кули високи нощни шкафчета, отрупани с цветя. Отляво, на голям пиедестал, бе поставена короната на кралицата на Скайрим. Жената извърна поглед към нея и горната й устна потрепери от краткотраен ужас и изненада, които се изпариха като бързата зима в топлите земи на Солитюд. Самотата, в която се потапяше от повече от десет години, ставаше все по-тежка и мъчителна. Видът й на винаги жизнерадостна, мила и весела жена бе фалшив, измислен. Измислен от вечните стереотипи на жените на кралете, императорите и графовете. Женичките им се усмихваха до тях, пъчиха гръд при всеки поглед, отправен към тях, и бяха по-гръмогласни от дракони. Тези жени я отвращаваха. Но въпреки всичко тя се отнасяше към тях с незаслужено уважение, замаскирано с престорени усмивки и въздишки по прекрасните им рокли и коси. Но по време на аудиенциите тя се държеше сдържано. Не беше строга, но се опитваше да направи всичко възможно хората в Солитюд и околностите да живеят добре. Жители на цял Скайрим идваха при нея. Тя не знаеше защо. Понякога чувстваше, че не е тя човекът, чиято работа бе това. Хората си бяха изградили грешен образ за нея. Мислеха я за повърхностна, глупава, невярна, безчувствена, жадна за внимание и власт... Очите й се изгубиха в море от сълзи. Силия захлипа тихо и скри лицето си в меките завивки на леглото. Тялото й се сви от болка, коремът я заболя, искаше да умре. Тя трябваше да сложи тежката трънлива корона на главата си и изумрудените камъни, като бесило, на врата си. Златните й обувки пронизваха стъпалата й на хиляди места, корсетът изваждаше и последната глътка въздух, намираща се в нежните й дробове, притискани до страшна болка. Затъваше в тъмна дупка от спотаен гняв, самосъжаление и самота. За околните тя имаше всичко, но всъщност бе по-бедна от просяците на улицата. На вратата се почука. Сбръчканото й лице се изглади за по-малко от секунда. Тя избърса сълзите си и приглади косата си с длани назад.
-Влез. - каза тя с дрезгав и изтощен глас.
Вратата се притвори и зад нея се показа главата на младо момиче, облечено в бяла шапка и престилка. То се поклони ниско, държейки поднос с храна в ръце, и застана по средата на стаята. По лицето му премина нотка на страх и колебание. За пръв път я виждаше.
-Благодаря ти, но предпочитам да закусвам в трапезарията. - кралицата отвърна и махна с ръката си към момичето.
То отново се поклони и излезе почти тичешком от стаята.

Слънцето се беше извисило високо над Солитюд и огряваше всяко едно кътче в града. През прозореца на кралицата се виждаше слънчев ден, изпълнен с радост. Но и светлината не можеше да я накара да се засмее истински и от сърце. Тя облече тънка мръсно бяла рокля от шифон, с висока талия, кафяв колан, който очертаваше гърдите й, и златни сандали. Среса косата си и я сплете на дебела плитка, която се сгромоляса тежко върху нежното й рамо. Тя се запъти към вратата и не погледна към короната.
Като видение, жената слезе по витите стълби и се насочи към трапезарията. Неколцина стражи се поклониха, като я видяха, няколко слугини се загледаха в нея и се усмихнаха широко, и кимнаха с глава. За нейна най-голяма изненада трапезарията беше празна. Масата бе затрупана с храна, но кралицата обърна гръб и излезе навън, огорчена. Кого очакваше да види там? Сарнила, която никога не отговаряше на поканите й? Или Киран, който тичаше след Митра и я гледаше влюбено? Или пък подлизуркото, който не спираше да й говори за платове? Лицемери! Гневна нотка се появи на лицето й, ноктите на пръстите й се забиха в нежната плът на дланите. Тя ускори крачка. Закрачи по стълбите нагоре и после по дългия коридор, чийто стени бяха отрупани с картини. Стъпките й утихнаха в мекия килим, тя се спря по средата на коридора. Сълзите отново напираха в очите й. За какво плачеше? За изгубената младост? Самотата, която я обграждаше с тъмния си плащ? Или за липсата на любов и внимание? Портретите на крале и кралици се извисяваха страшно над главата й и я гледаха заплашително. "Не си достойна"- казваха те със злите си погледи и потайни усмивки. Жената избърса сълзите си с опакото на ръката си и прокара пръсти през лицата на отдавна умрелите хора. Вървеше бавно и спокойно, а пръстите й опипаха всяка една картина и стена в коридора, докато не се спряха на едно място. Един от камъните, покрит с дълбок слой прах, бе изместен леко напред. Сърцето й подскочи. Кралицата се огледа на двете си страни и преглътна шумно, като хвана камъка с всичка сила и го издърпа към себе си. Вълна от енергийно поле зашлеви лицето й като шамар и тя залитна назад. Очите й трескаво обходиха стената, която се отваряше бавно без да издава най-малкия звук. Тъмно коридорче се отвори пред жената, която бе пребледняла като призрак. Без да мисли повече, тя се впусна напред и тъмнината я обви като своя дъщеря.

Непрогледната тъмнина падна като плътно було пред очите й и забави крачките й. Ръцете й потърсиха стена или нещо, за което да се хванат, но с всяка крачка коридорът като че ли се разширяваше и стените се изпаряваха под нежните й пръсти. Кралицата на Скайрим се намираше в пародия на собствения си мизерен живот, пълен с бисери и свине. Искаше да се изсмее, но нямаше сили. Продължаваше да крачи в неизвестното, докато краката й не омекнаха и тялото й се сгромоляса на земята. Силия вдигна глава и отправи поглед нагоре. Факли, разположени по цялата дължина на коридора, се запалиха. Силна миризма на пот и кръв я накара да изкриви лицето си. Парализираното й тяло стоеше все така неподвижно, неизвестното я изплаши до смърт. Светът около нея започна да се върти с пълна сила и грозни гласове стенеха в ушите й. Ставаха все по-близки и по-мъчителни. Силия отвори уста и изкрещя, но звук не се чу. Тя отвори уста за още един пронизителен писък, изгубен в шума от груби брътвежи. Времето спря. Спряха и гласовете. Тишина. Чу се пукота на огън. Кралицата стана от мястото си и се огледа. Вече не се намираше в тъмния коридор. Очите й зашариха по огъня, който извираше от всяка дупка в голяма пещера.
-Не се съпротивлявай. - дебел глас се извиси.
Сърцето на Силия заподскача ускорено и пот намокри сребърните й коси. Усещаше как плътта й изгаря.
-Слава на Ситис.

Силия отвори рязко очи и се изправи в седнало положение. Тя погледна към слънчевите лъчи, които нахлуваха в стаята й и скочи от леглото си, за да дръпне завесите. Огледа се. Всичко беше на мястото си. Короната я гледаше високомерно, гардеробът й се извисяваше над нея заплашително. Погледът й се стрелна обратно към леглото. Цветята на нощното й шкафче бяха увехнали. Силия преглътна шумно и се строполи на земята, положила ръка пред устата си. На вратата се почука.