автор: severianin

Тук бе безоблачно, сухо, горещо –
там, срещу мен, заваля изведнъж;
там, над могилата, имаха среща
сивите облаци с топлия дъжд.

Топлият дъжд се излюпи наивен,
пукнал небесна черупка от здрач;
рукна над сухите сбръчкани ниви
светъл младенчески облаков плач.

Странен бе този дъждец ненадеен –
нямаше вятър и нямаше хлад.
Беше целувка с пръстта и над нея
спусна се ябълков гъст аромат.

Светло ухание, силно и чисто,
лъх от килера на детството в мен.
Греят в тревата сребристи мъниста –
бил е навярно дъждът посребрен.

Утре, когато затупа в листата
щедрият есенен ябълкопад,
сякаш отгоре, от дън небесата,
дъжд ще се сипне – уханен и млад.

Дъжд ли заръси – сребрист, монотонен,
мокра целувка за жадния свят –
с хладната влага ще слиза от клоните
прелестен ябълков гъст аромат.