автор: Rodenavlotos

Изстрелвам с прашка във пространството си думите
и знам, поне един в сърцето ще улуча.
Не най-красивия и не най-умния -
едно сърце, бездомно като куче.

Идеята за прашка не е моя.
Но аз не искам с думите си да убивам,
макар Давид със камък да е победил в двубоя.
И всяка дума-камъче с памук увивам -

да стига надалече, но да пада меко –
да пада като восък разтопен на пламъка...
да се процежда през невидими пролуки леко
и не през зидовете му ще вляза в замъка.

През пукнатините му ще вляза, под корубата,
където блъска като хванато зверче сърцето,
на топка свито, чакащо да го ударят грубо...
но аз ще го помилвам с дума-цвете.