автор: katbalu

Вила се вила змеица, по бял камък извила,
не ми е било змеица, най си е била лозица,
до нея който се спирал, той се от нея упивал:
„Моето име е Меда , слънцето мен ме отгледа,
то ме наля с медовина, с вино за всяка година.
Юначе, мило юначе, сладко ми гроздето плаче,
който сбере го от мене, мене невеста ще вземе,
ала пази се що правиш, кости си да не оставиш
тук де белеят в купчина, юнаци – цяла дружина.“
Тъй се редели години, спирал се всеки що мине,
но си оставял душата в корена див на лозата...
На път към Смилян за сбора, минал и майстор Манола.
Лоза го с клонки увила, в нежна си сенчица скрила.
Заспал Манола. Сънувал. В сън си със Меда хортувал
Очи й -сини метлици, коси й- златни до пети,
снага й - бяла, гиздава!....
Та скочил Манол!
Грабнал я!
Тръгнал по нея – нагоре.
Птици го хищно кълвели, оси го люто жилили
Доде до върха не стигнал и на лозата продумал:
„Хайде лозичке, смили се, в хубава Меда стори се!“...
Във самодивска премяна, лозица - мома стана!
Манол я вдигнал, целунал, после й нежно продумал:
„Знам си аз що ще направиш! Дива си - ще ме оставиш,
все някой ден ще избягаш, щом от лоза – жена ставаш,
че все ще ти е сърцето, там де ти никне дръвчето.
Затуй кога грозде сбирах, ластуни в пояс прибирах
на двор широк ще ги сея ,
та Медо,
с теб да живея!“