автор: Dimi

Утре ти ще стигнеш приближаващия април
и ще се вържеш за скоростта на делтаплана,
имаш синьо-зелен знак,
звездата ти те води, а може би приказката,
и не разбираш дори, че е на арабски и мен ме няма в нея.
Помниш ли как спорихме под дъгата,
дали ще се разтекат цветовете й, ако преминем през нея?
А днес се обличаш с полярния кръг
и топиш страст сред тежките ледове,
знаеш кода на близо и далеч,
можеш да набереш срещуположния край на вселената,
а аз се опитвам да ти докажа, че ме има в нея.

Ще се заяждам с теб,
няма да бъда суха и скучна,
ето, ще построя Ноев ковчег върху пясъците на Сахара,
за да плуваме в космоса.
Ще хвана под ръка крилото на изгрева,
да обиколим вселената, малки като прашинки,
и дъхът ми да се смеси с твоя.
Почакай да събудя бурята,
да изплаша метеоритния поток,
обичам да те впечатлявам,
обичам да се грижиш за мен,
зная, че съм арогантна със звездите,
но искам да усетя пулса ти, да ме има в теб.
Добре, ще престана да фантазирам,
но тогава ти си наред да ме впечатлиш.
Вселената винаги ще е там,
но ние с теб ще бъдем артефакти.
И никой няма да узнае за изкуството да палим сърцата си.

Вселената не познава художници, нито влюбени,
не дава сертификат за майсторство,
нито акт за раждане или смърт,
дали съм клоун да я разсмивам
или съм лост да я повдигна,
дали съм в кралски одежди
или плачещо бебе,
тя върви все така хубава, все така величествена,
бременна с нас, защото ни има.
Докато търся път към теб сред високи айсберги,
докато се спускам в стръмни каньони
и търся топлина под яката на ризата ти,
тя винаги ще е там и ще ни държи в прегръдката си,
но не мисли, че не иска да ни каже нещо.
Едното е, че те обичам,
а другото още чакам да чуя от теб,
защото ни има.