автор: florans

На другия ден младата невеста трябваше да посрещне слънцето, да се измие в извора край оброчището и да пусне венчето си във водите на планинския поток, придружена от своите дружки. Девойките пееха и си разменяха закачки…
На небето внезапно се събраха сиви облаци, закриха слънчевия диск и във въздуха увисна тревога. В близката гора се чу тътен…
В този момент Орфей получи видение. Разбра, че пророчеството със змията се е изпълнило. Потвърждаваше се – картина по картина – в звукове, форми и движения видя как змията изпълзя из храстите и изля отровата си в нежния глезен на Евридика…
Той хукна обезумял. Насреща му идваше групата уплашени момичета, които прикрепяха невестата. Угаснала бе свежестта и усмивката й, страдалчеството бе оставило следи на лицето й. Дела и Орфей веднага наложиха раната с лековити билки.
След като направиха всичко, що знаеха, баячката се зае с ритуала за омилостивяване на Зумудрос, бога лечител, „убиващ змиите”. Смеси в шепите си билки с късче змийска кожа и кости, като мълвеше заклинания, а после ги постави под камък. Върху него положи още два по-малки къмъка и отново прошепна тайни думи. Поля камъните с вино, в което пусна някакъв корен. Камъните потъмняха, по прорезите им пропълзяха черни ивици. Дела вдигна безпомощно ръце – поличбата не бе добра. Зумудрос се оттегляше и предаваше Евридика на съдбата…
Отровата пропълзя бързо по вените на младата жена. Не помогнаха ни баене, ни билки, ни молитви. Всички стояха потресени и безпомощни.
Призори угасна светлината в зениците й, а душата й пое към другото измерение…
Нещо у младия жрец се пропука, сякаш самият бог Перкон то разтърси с нечуван гръм, а Збелсурд го покоси с мълнията си. Злата прокоба ги бе застигнала. Той, говорещият с боговете, разчитащият поличбите, певецът на тази древна земя, ненадминатият музикант и лечител бе безсилен в битката със съдбата…
През следващите три дни в аулето изпълняваха сложните ритуали за изпращане на душата в отвъдното…
Редяха песни и танци, които наподобяваха по-скоро пантомима. Тези еднообразни движения символизираха отделянето на душата, както и разчленяването на ефирните тела, които трябваше невредими да се отделят от физическото тяло и да се „свият” в капсулата. Тя отиваше на съхранение при небесните закрилници. Химните възхваляваха земния път и даваха прошка и заръки за отвъдното. Душата трябваше да получи последна почит, благодарност и благослов за земното си пребиваване. Така преминаваше във Вечността, безсмъртна в потока на Времето.
… Орфей потъна в скърби, преобрази се. Скиташе из горите и избягваше срещите с хората. Само лирата му огласяше неспирно планината с мелодиите си, трогателно протяжни, събрали дълбините на пещерите, копнежа по синева и свистенето на вятъра в едно съкрушено сърце.
А отгоре Витус, богът на живителната сила, Борей, богът на северния вятър, Зеринтос, богът на изкуствата гледаха безстрастно… Човешката болка не докосваше божествените им сетива. Драмата на живота, смъртта и прехода в измеренията не достигаше до тях.
Да изгуби така нелепо Евридика… Младият жрец се почувства безсилен, всичкото познание и мъдрост не можеха да го избавят от страшната участ. Сродната му душа мъчително се откъсна от него, напусна земното обиталище и се отдалечаваше в тайнствения свят на отвъдното. Изглежда, че сливането и съвършенството са само мълниеносни мигове, магически акт, след който проблясват истини, непосилни да оцелеят в този несъвършен свят…
Цял устремен към любимата си, Орфей трябваше да слезе в царството на мъртвите и от света на сенките да изтръгне светлината на любовта. Тя го зовеше от другото измерение, оттам улавяше сигналите й. Но дали боговете, тези безстрастни свидетели на човешките драми, щяха да разрешат това?! Дали разединените сродни души щяха да се открият и слеят отново в подземното царство и дали това сливане щеше да им донесе онова блаженство, неземно, сияйно усещане за богоравност, което вече бяха изпитали и постигнали в кратките мигове – тук, под щедрите ласки на южното слънцето, под сребристия хлад на луната в прегръдката на заоблените върхове на Родопа планина?