автор: yotovava

Аз цяла нощ държах ръката
на най-заклетия си враг.
Вода му носех, свещ припалвах,
притулях зейналия праг.

– Простено ли е? – той простена
в мига преди да замълчи.
И после цялата вселена
изригна в моите очи.

– Бъди простен, покоят нека
те стигне! – И обзе ме хлад.
Дали така спасих човека
у мен, или сдобих се с брат?

Сега съм скитник без посока,
сега съм конче без юлар.
Защото мразех. И се молех.
И да кълна не съм посмял.

Разкъсах се на две посоки.
И не погледнах ни в една.
И сам съм кръст. И сам съм Господ.
А подир мене – тишина!