автор: IGeorgieva

Беше ранна лятна утрин, прохладна и свежа. Слънчевите лъчи нежно докосваха земята, а най-палавите се прокрадваха през пролуките на завесите и будеха спящите. Марин отвори очи и се усмихна. Животът бе прекрасен - до 25-ата годишнина от сватбата му оставаше само седмица.
Щяха да я отпразнуват подобаващо с много роднини и приятели в бащината му къща недалеч от София. Съпругата му Наталия сега я стягаше за тържеството и държеше да оправи всичко сама. „Не се тревожи, скъпи, знаеш, че ми иде отръки.” Марин се протегна блажено, наслаждавайки се на късмета си. „Златна жена имам! Красива, умна и работлива.” Самият той, все още дълбоко влюбен в нея, я желаеше така, както първия път, когато я срещна.
Сърцето му пееше ведно с птичките навън и от устните му се отрониха няколко фалшиви тона. Можеше да се отпусне, Наталия не беше тук, за да го скастри. Протегна ръка към очилата върху новата етажерка - последното творение на Даньо, техния майстор. Беше удобна и красива, като всичко, до което се докоснеше съпругата му. А тя непрестанно доизкусуряваше дома им. И как не! Даньо имаше златни ръце - и плочки в банята ще ти налепи, и новата спалня ще ти сглоби, и пералната ще ти ремонтира. „Няма нещо, което да му се опре.” - препоръчваше семейството майстора на свои познати и той постепенно се бе сдобил със солидна клиентела. Знаеха се вече петнайсет години и като на приятели, той невинаги им вземаше пари. Свършеше някоя поправка и казваше: „Това от мен, а ракията от теб. Ама, знаеш, тая от магазина не я уважавам.” И Марин поемаше към пазара да купи домашна ракия. Малко далечко идваше, но като се върнеше, Даньо го чакаше на масата, вече сменил дочените дрехи и двамата засядаха на сладки приказки.
Марин отиде до кухнята и надникна в хладилника, където откри голяма празнина. Трябваше да я запълни и да сготви нещо вкусно за домашните си. На излизане срещна съседа Тончев, пенсионер. Последният уплътняваше времето си, като привидно ровичкаше в градинката пред блока, а в действителност бдеше зорко за пристигащите и напускащите сградата. С удоволствие заговаряше всички, умело подхвърляйки последните, често измислени лично от него клюки. Например вчера, когато се прибираше, Марин бе убеден, че Тончев и Катето от първия етаж говореха за него. Отдалече видя как се смеят на нещо, а щом го забелязаха, се умълчаха гузно. Пръв се окопити Тончев: „Ще ремонтирате ли пак нещо, че като свършите, да кажете - и Катето има неща за оправяне? Вашите ремонти край нямат, бе! С какво ги плащате?” Марин бързо ги подмина, но чу зад гърба си кикотене. Стана му неприятно, ала гледаше да не обръща внимание на заядливи старци. Сега, предпочиташе да избегне Тончев, но нямаше как.
- О, Марине, накъде толкова рано?
- На пазар – отговори лаконично Марин и понечи да отмине.
- Е, нали Наталия вчера напазарува?
- Наталия я няма. От два дни не е в София. Довечера се връща.
- Как от два дни, та аз вчера я видях на Женския пазар! Нали знаеш, че ходя там да си пазарувам по-евтинко.
- Не е била тя, нещо си се объркал.
- Тя беше, сигурен съм! Май ти си се объркал, и то как – захапа го старецът.
Марин побърза да се отдалечи, но вътрешно кипеше от възмущение. Тоя проклетник, който на два метра не вижда, видял жена му. Само измишльотини, а после ги разказва на съседите. Не може да е била тя. Има толкова работа, че сам човек трудно ще я свърши, а и какво ще прави на Женския пазар. „Защо ли му се връзвам?” – ядосваше се на себе си Марин. Жена му никога не го бе лъгала. Е, почти никога. Само веднъж, но беше за нещо глупаво. Каза му, че излиза с приятелката си Лили, но след час Лили звънна и не знаеше за срещата. Когато Наталия се върна, той – ей тъй, между другото, й спомена кой я е търсил. Стана й неудобно, но му призна:
- Виж, мило, бях на пазар, търсих си нещо по-така, а знам, че не обичаш да харча излишно.
Вече в магазина, Марин избра да купи кайма и да приготви кюфтета – любимото ястие на всички у дома. Докато чакаше на касата, му хрумна да остави каймата да отлежава, а той да отскочи до къщата. Ей го къде е. Ще помогне на жена си да свършат по-бързо и ще я прибере с колата.
Към 11 часа Марин излезе за втори път и имаше късмет - Тончев не се виждаше никъде. Запали колата и потегли. Движението не беше натоварено. Гледката на зелената гора, плъзнала по високите склонове, обграждащи шосето, разсея обзелото го раздразнение. Ще обсъди ситуацията с жена си и заедно ще изградят стратегия срещу завистника Тончев. Беше сигурен, че тя ще измисли нещо. С всеки километър въодушевлението му растеше. Скоро навлезе по познатите улици. Видя двама съседи, на които подсвирна весело с клаксона. Ето я тяхната улица. Зави по нея и сърцето му се сви. Пред къщата им бе спряла линейка. „Нещо се е случило с жена ми!” Марин закова спирачки зад линейката и изхвръкна от колата. Прекоси тичешком двора и натисна дръжката на входната вратата. Беше отключено, но тук хората рядко се заключваха денем. Влезе в коридора и бързо се огледа. Не видя никого във всекидневната и се затича по стълбите нагоре към спалнята. Тежките му стъпки глухо отекваха в тишината. Вратата беше отворена, леглото разхвърляно, а жена му припряно обличаше роклята си.
- Какво става? Добре ли си? Каква е тази линейка? – извика Марин, обезумял от притеснение.
Тя не отговори, дори не го погледна. В този момент в стаята влезе Даньо – по хавлия. Сепна се, като видя Марин. После се отпусна тежко на близкия стол. Марин, изгубил ума и дума, гледаше ту единия, ту другия. Никой не помръдваше. Измина една напрегната минута, в която отчетливо се чуваше единствено тиктакането на часовника. Даньо пръв наруши тягостното мълчание:
- Да се облека, пък ще говорим.
Марин се обърна и пое бавно по стълбите. В главата му един по един заприиждаха спомени за онези моменти, когато Даньо и Наталия го пращаха да купува материали, ракия и какво ли още не. Разгада разменяните между тях погледи и извиненията им, в които не се бе усъмнил. „Ами ако не съм прав?” – изпита за миг колебание, но гузните им лица бяха толкова красноречиви... Махна с ръка и излезе от къщата. Не искаше да говори с тях, не искаше да слуша повече лъжи. Качи се в колата и я запали. Погледът му се замъгли. Не виждаше нищо. Не можеше да шофира. Избухна в ридания. Плачеше за себе си, за живота, който беше изгубил, или май никога не беше имал. За изчезналото щастие. Изпита нужда да поговори с някого, трябваше да изпие горчивата чаша докрай. Избърса очите си с длан и набра номера на сина си. Той вече бе мъж и щеше да разбере. Синът му не бе изненадан. Това не било новина, а връзка, за която знаел от години, но не намирал смелост да му каже. Да, Даньо бил шофьор на линейка, а в свободното си време – майстор.
Човекът, когото считаше за приятел, се оказа съвсем друга личност. Колко ли дълго си бе играл на семейство с жена му? И докога, ако не се бе намесила случайността? Вярвал бе, че тези неща се случват само на другите. Боже, каква илюзия!