автор: Rodenavlotos

Водачът на глутницата си отиваше
и настоя да го оставят сам изрично.
Той знаеше- смъртта не е красива.
Но този зимна нощ бе по-различна.

Събра последните си сили и протегна
изпосталялото си тяло към луната.
А тя, усетила го, се пресегна
и ореол запали край главата му.

Снегът блестеше като огледало
и, отразен, изглеждаше могъщ и силен.
Ръмжеше, зъбеше се срещу тялото,
което дълго срещу врагове бе вило...

Във кръг застанала наблизо глутницата
мълчеше чинно в страхопочитание
и гледаше как стават часове минутите,
как зазори и тихо във гората стана...

Един млад вълк разкърши уморено тяло
и влезе в центъра. Бе мъртъв кралят.
Но глутницата беше оцеляла.
И време беше да живее кралят.