автор: genab

(Из моя бележник)

Шест години е носила сръчната предачка бремето на бездетството,
ругатните на съпруг и свекърва.
Като камък тежат думите в студената януарска нощ: "В моя дом няма място
за яловица!"
Редят се в самотност други шест години.Мъката си тя изприда в дълга
нишка - земята да опашеш! И ето я сега - разплакана, щастлива ужасена.
- АЗ съм бременна...Без мъж съм, акушерке!
В предавателя тържествува "Петата..." Антина реди жалбите си, оплаква
горчивата си съдба.Разлиства в страница след страница - мило познанство,
излъгани нощи, опит за самоубийство.Застива безсмъртната палка на великия
композитор.
-Помогни ми да прекъсна!...Родителите ми са много стари и уважавани,
такъв ли срам да им лепна?!
Хайде, съвест! Нали си многознаеща.Не хърляй празни фрази! Не го
усуквай! Не се крий зад закона!
-Не, Антина! Дори и дяволът не би ми простил.
- Тогава... изпрати ме да родя някъде, далеч от тук.А после ще го дам.
"а после ще го дам..." - стържат колелата на трамвая в нажежения ми мозък.
"А после ще го дам..." крещи гъмжащия поток в магазини, улици, подлези.
Къде отшумя тържеството на "Петата..."?
Тая пролет изду пъпки твърде рано.Централната алея на "Западния..."
кънти от детски кънки, от бягащи за здраве, пенсионери, градинари...
И едни очи -забравени зелени очи. Пред мен стои жена, здраво стиснала ръчичката на червенобузесто момченце.
-Помниш ли ме, акушерке?Аз не можах да си дам синчето тогава. Още щом засука първи път, повече не помислих за това.Ето го моят Тошко. Той е твой.
Антина се наведе, откъсна няколко теменуги от цветната леха , подаде ми ги
и се разплака, но с ония щастливи очи,каквито би могло да озари пролетно небе
и тупуркащи детски крачета.

80г. Гена Белякова

Честит празник на всички колеги медици в деня на родилната помощ!