автор: ipsidixit

О, Фортуно!
Стереотипи - много. А по средата - тишина. Човешко ли е да се правиш на "човек"?

Когато неволно издобряваме и започнем да критикуваме неправдата с пълно гърло, зад него остава тишината. Посещението на натъртено средна по големина църква може би ни спасява, но ходещите там са лицемери; както и неходещите; а най-вече - мислещите. Но и немислещите не са света вода ненапита; общо взето - да правим каквото намерим за неизвестно! Така стереотипът се огражда като драгалевско имение с две всеобхватни и вечно растящи видеокамери, които самоубилият се поет преждевременно беше окачествил за "душа"; никой не може да схване какво става вътре, а и не иска и да знае с добри намерения. И така - там се възцарява тишина, с която се гордеем, че ни е направила това което сме - някои благочестиви биха го нарекли недъг, ако можеха да говорят.

Издобряването може да се разграничи на няколко етапа, в зависимост от степента на индивидуалност у индивида и неговата вяра в по-високата степен. Първо - мисля. Добре, и аз. Но аз мисля по-различно (второ). Трето - значи и аз. Вирусът идва преди клетката, както и философията - преди точните науки (четвърто), от което следва, че ние, мислите ни, сме рожби на паразитните ни родители, както и техни жертви. Хубу (пето).

Синонимността на "добро", като "неправещо зло" и "добро", като "опитващо се", е доста погрешно схващана, но винаги в рамките на допустимото, поне от разбирането за навънка-пред-разбиране или вътре-инстанция. От друга страна, неразбирането е плод на разликите и по никакъв начин не би трябвало да бъде санкционирано, а по-скоро поощрявано, защото в него се крие светлото бъдеще на тъмното... пиво... за очите, нивга невидели симетрия, поради представата им за такава и безочливо избягващи я.

Излъчват добро доста силничко, но за жалост нямат достатъчно маса, за да се получи нещо по-ядрено от обичайното, ала отново са оправдани, защото духчето от бутилката джин беше издухало там някакви мрачни помисли преди половин век, та се е наложило да се запълва празнината в съзнанието с лек и ефирен въздух, макар и неофициално - мръсничък.

Всяка глътка носи щастие - пием ли пием; уха, чист воздух планиски; вече сме издобряли напълно и само лошуту е в състояние да ни скапе настроението, само че по-често от обикновено; уха, мелим ли мелим, без точка, но със запетаи макар без една; оле, че съм различен, оле, но се уважавам, защото е човешко, все пак... човещинка... която ме прави като другите. И като те не ме разбират - идва тишина, от която хич не разбирам... Мене ми дай да викам! Чу ли, о, Фортуно, неблагосклонна, като че изпъплила изпод... перото на Орф, защото е бил старомоден в изобретенията за драскане, не за друго?!? Абе и ти си на мойто дередже, защото чувам само тишина в отговора ти!

Какво друго ни остава, освен да се разкрепостим, да признаем видеокамерите за душа и да се гръмнем? Ами - да покажем какво можем с доброта и оптимизъм, и идеализъм, и реализъм, и критицизъм, и шизофренизъм, и най-вече, ама най-вече: с вече. Наопаки да си дерзаем, защото лошото е хубаво, хубавото - лошо, обичаме ближния, най-вече - блажния, затуй не сме съгласни с никоя дума за и против него, ама така е, защото и нас ни уважават. Затова ПЛУВАМЕ! Плувай и ти с нас, о, Фортуно, защото сме пичове по рождение и звездите ти са нашите деди! Който ни мрази - крал Артур да го... пази! Бъзик, бе, ама се хвана! Нааааа!!!

Ама все ще да е на добро - поне не вреди, а и да вредеше - ефирно и рентабилно е, както всеки натъртено среден бизнес под повърхността на лицемерната толерантност към набучените на пиадестал различия в мисленето!