автор: Rodenavlotos

Искам малко така да остана- в недрата на своя си мрак,
да сверя тежестта си със своето земно притегляне.
Имам право да видя през моето вътрешно зрение как,
като с топка за боулинг ударени падат измамите-кегли.

Щом небето не мога да стигна, то трябва да тръгна назад
и надолу- да търся врата към вселенското свое начало -
там, където са моите атоми, клетки, мисловният глад
и тупти като вена ядрото на моето аз, нажежено до бяло.

Кой е казал, че има предел изотвътре човешкият дух?
Някой търсил ли, ровил ли е под хастара на клетките?
Може би, ако ровиш ще литне наоколо ангелски пух
и през зейнала дупка ще видиш на Господ подметките.

Затова, оставете ме малко на тъмно, в душата ми гола,
ще наплюнча с два пръста свещта и не искам да светя.
Имам нужда сама да остана- галактика свита във колапс,
за да мога да стигна отвънка навътре във мене небето.