Една вълна брега залива,
със свойта нежност го облива.
Дали със грохот страшен бива
или съща горска нимфа дива
гръдта попи в брега свенлив.
Снагата морска в смях звънлив
стопи в лудешки танц пенлив,
плътта изпи брега ронлив.
Косите й погали мигом,
с ръце от пясък каза сбогом
и в миг на страст неземна тихом
отплува тя, остана духом.
Нима мигът е толкоз кратък
и спомен меден сам остатък
напомня ласки и нататък
една вълна сама оттатък
очаква обич като клетва.
Брегът мечтае прилив нов,
смирено пази въглен-зов
любов да спретне нова жетва.