автор: apostola

Аз слънце изпращам в простора прозрачен
към залез вечерен в морето червено,
с очи натъжени и с поглед вторачен
със част от сърцето във мъка кървено.

С тъга осъзнавам: добре ми е бИло,
че слънце ме гряло в уста на зората
и в мене предчувствие вече се свило,
че идва студено от пустош в гората.

Сега се разделям със слънцето бяло
и то си потъва в залеза мОрен.
И тъй си отива живота нацяло
на времето вече във края покорен.

Зад залеза виждам на вишка червена
как времето спира във кърпите черни.
А слънцето слиза с нарязана вена
от острите нишки на облаци скверни.