автор: apostola

Настроил съм душата за надежда.
Очите пък отворил съм за слънце.
Но картите друг сега нарежда,
а аз съм някакво нищожно зрънце.

И мълнии отгоре ни разцепват,
а няма вече място да се скриеш.
Едни се сбират, други се отцепват
и иде ти във миг да ги закриеш.

Омразата е на висока кота
и там развява вече черно знаме.
Като торнадо духа ни живота
и Господ сякаш днеска непозна ме.

Усещам как надеждата се губи-
далече тя потъва във мъглата.
И от партийните раздрани шуби
като торпили идват ни теглата.

Кога бе, Боже, нашата дъаржава
да се изправи ще намери сили?
Тя няма хъса май да се сражава
срещу разбойниците наши "мили".

Но скоро ще е Видов ден за всички.
Мъглата хорски вятър ще я вдигне.
Един мъдрец с добрите си очички
завесата за слънце ще повдигне.