автор: bebvragalowski

В края на лятото, в един от най-горещите дни, които Щастливия град беше виждал, пред зоопарка спря го­лям жълт камион.

Той изпухтя уморено, включи ръч­ната спирачка и се загледа в рояка деца, които подска­чаха щастливи около него. Големият му метален тър­бух, обаче, продължаваше застрашително да се люшка насам-натам сякаш вътре в него се провеждаше някое автомобилно рали, или най-малкото - решителен футбо­лен мач.

- Шефе, Той е тук! – каза по телефона с разтреперан глас началника на охраната и само след две минути Ди­ректора на градския зоопарк – един дебел запъхтян чичко, заедно с цяла тълпа посрещачи стоеше на входа в очакване на радостното събитие.

- Ето, сега вече ще станем известни!!! - каза той до­волно потривайки ръце при мисълта за стотиците журна­листи, които щяха да окупират неговия зоопарк и да разгласят новината по целия свят.

Томас Великолепни – говорещия лъв, красавецът ро­ден в Африка чакаше да бъде въведен в царствената си клетка убивайки времето с най-стария пещерен фит­нес познат на цивилизацията – нервен спринт в тясно продълговато помещение. Почти година децата, Дирек­тора и целият щастлив град чакаха това чудо на приро­дата да долети над трите морета и да ги удостои с вели­ката чест. В замяна за Африка беше изпратен огром­ния и не дотам възпитан Индийски слон Раджив, който не само че умееше да гълта по сто килограма банани наведнъж, но и свиреше прекрасно с дългия си хобот на един ръждясал тромбон подарен му от едно щаст­ливо дете.

Томас Великолепни обичаше да бъде център на внима­ние и пред клетката му винаги да има тълпи от прехласнати посетители, но най – обичаше да се перчи с красивата си грива и гордата осанка на повелител, ко­ято смяташе единствена достойна за него. Той беше ро­ден в зоопарка на своите царствени родители и никога не беше излизал навън, а понятието лов му беше абсо­лютно непознато. Докато разхождаше любимото си тяло в отредената му площ, за радост на многобройните посетители, хората, които се грижеха за него му оста­вяха храна, вода и разни играчки - привилегия, която за него беше абсолютно заслужена имайки предвид царст­вения му произход.

Цяло лято, та чак до късна есен почти всички жи­тели на Щастливия град се изредиха поне по два пъти за да погледат наперения говорещ лъв, който беше обе­лил едва три – четири приказки с няколко по търпеливи дечица. Томас Великолепни беше толкова влюбен в себе си, че дори не забелязваше красивата лъвица Мими, която живееше в съседната клетка и час по час въздишаше отегчена от липсата на внимание.

Когато в първия ден на ноември Щастливия град осъмна затрупан от метър сняг и само няколко посети­тели обиколиха набързо зоопарка, без да се впечатлят особено от треперещия Томас, той направо пощуря. Как можеше тази нахална замръзнала вода да провали поред­ния спектакъл на великия актьор? Да не говорим, че изтънчените му лапи не бяха и помирисвали по­добни ниски температури. Там откъдето идваше никога не валеше сняг. Хората го обичаха повече, или поне така му се струваше ядосан на безгрижните снежинки, които падаха върху него и преди да се превърнат в сту­дена вода, като че ли му се присмиваха.

До Коледа Томас вече беше решил да избяга. Още нямаше план, но все щеше да измисли нещо, въпреки молбите на Мими, с която си говореше все по-често на общата ограда. Не му се стоеше в град, където всяко чудо бе за три дни. За няколко месеца хората почти го бяха забравили, той не разговаряше с никого, а Дирек­тора явно му беше обиден.

Една студена януарска сутрин Томас излезе на полян­ката пред клетката, засили се юнашката, подх­лъзна се по мокрия сняг и без да иска прескочи висо­ката ограда озовавайки се в близката гора. Никой друг лъв преди него не беше правил подобно нещо, но нали той беше Царят!!! Томас стана бързо, отърси рошавата си грива от досадния сняг, който го следваше нався­къде и отпраши накъдето му видят очите. Най-после беше свободен, макар че все още не знаеше дали това щеше да доведе до нещо добро. Отчаяния поглед на лъви­цата Мими през оградата го закова на място, но само за няколко секунди колкото да си поеме дъх.

Томас знаеше, че новината за избягал от зоопарка лъв щеше вдигне Щастливия град на крак и сега тряб­ваше да бяга колкото се може по-навътре в страшната гора, докато реши какво да прави.

След няколко часа фитнес между черните дървета и лутане из полите на близката планина, той реши да спре и да потърси някое сухо леговище, където да пос­топли измръзналия си нос. След като повървя известно време търсейки такова, Томас забеляза едно огромно дърво, вътре в което имаше голяма хралупа. Той се про­мъкна тихичко, подуши наоколо и понеже беше много тъмно се сгуши на кравай там докъдето беше проучил територията. Но още преди да заспи, някъде зад него светнаха две червени очи и един страшен глас избо­боти:

- Ей, какво си мислиш, че правиш? Това е моята бър­лога!!!

- Какво? Но аз мислех, че тук няма никой! – отго­вори по-скоро стреснат, отколкото уплашен Томас.

- Мислиш, не мислиш, това е положението! Ти не си добре дошъл и затова си тръгни с добро.

- Но ти не знаеш кой съм аз, аз съм …

- Много добре знам кой си! – прекъсна го гласа. – Тук и червеите знаят, че целия град се е побъркал по някаква голяма наперена котка!

- Аз съм царят на животните и ти, който и да си, си длъжен да ми се подчиняваш и да ми отстъпиш обе­жището си! – отговори уверено Томас.

- Да бе, да! Може да си цар, но не тук и не сега. По тези земи царят съм аз – Голямата кафява мечка Спиридон. И аз съм живял в зоопарк и знам какво ти е, но няма да ти подаря хралупата си, за нищо на света! Затова си тръгвай преди да съм повикал се­демте си братя да те направим на кайма.

Томас Великолепни не беше от страхливите, но анализи­райки положението реши да не влиза в конф­ликт с местните. Той излезе пълзешком назад и пое към града с намерението да се предаде. По това време неговите гледачи носеха храната, вътрешната клетка беше топла и пригодена за мързелуване, а той се разхож­даше в една непозната гора мокър, гладен и обиден.

На полянката зад хралупата на мечока Томас видя малко сиво зайче, което хрупкаше показала се над снега тревичка и реши да го заговори:

- Здравей, зайко! – каза той с най-милия си тон, за да му подскаже, че няма да го изяде веднага. – Знаеш ли къде да намеря нещо за ядене, без да ми се налага да убивам?

Зайчето се стресна уплашено и почти побягна, но след като видя усмивката на големия звяр се успокои:

- Най-хубавата храна я раздават в детските градини на малките хора. Поне така са ми казвали! – каза то с тънкото си гласче. – Ти да не би да си …

- Да, аз съм царят – Томас Великолепни и съм много гладен, но няма да се прибера в зоопарка, за­щото хората вече не ме харесват.

- Тогава иди където ти казвам и помоли да те нахранят. Ти си известен и няма да ти откажат.

- Благодаря за съвета, зайче. Сбогом! – отговори Томас и побягна към най-близката детска градина.

Снегът продължаваше да вали, беше паднала бяла като мляко мъгла и по улиците на Щастливия град, в нямаше хора. Ориентирайки се по миризмата на готвено, големия гривест лъв само за няколко минути се озова в двора на кварталната детска градина и воден от вродените си инстинкти смело прекрачи прага на първия етаж. Там, както и отвън нямаше никой, защото децата вече спяха следобедния си сън, а учителките пиеха поредното си кафе в учителската стая. Томас бутна входната врата, прескочи няколкото стълби и се озова в голям светъл коридор по стените на който висяха безброй детски рисунки. Някъде в дъното се чу шумът от течаща вода и той тръгна натам с надеждата да открие храна. Когато отвори вратата с голямата си котешка лапа готов да изяде каквото му се изпречи на пътя Томас онемя. Срещу него, на една от осемте нисички мивки, шестгодишния Боби облечен със синя пижама на малки жълти лъвчета тъкмо си наливаше вода.

- А, лъв! – каза той изненадан, но не и уплашен. – Какво правиш тук?

- Амиии, търся си нещо за ядене. – тръсна грива Томас, който на фона на малката умивалня изглеждаше огромен. - А ти, защо не спиш като останалите?

- Но ти говориш!!! – усмихна се детето с усмивка, която можеше да стапя ледове. – Колко си красив! Истински ли си или сънувам? Виждал съм те в зоопарка …

- Да, да, да … Аз съм Томас Великолепни и съм много, ама много гладен.

- Ей, лъв! – стресна се Боби пред явната заплаха размахвайки смело малкото си пръстче – Няма да ядеш децата! Можеш само да ги оближем, а ако си толкова гладен изяж госпожата, или в краен случай леличката, защото е по-дебела.

- Ама, не за това съм дошъл, момченце! - заоправдава се Томас. – Виждам, че си герой, но аз не ям деца, нито тънки и дебели госпожи. На мен храната ми я носят в клетката, но сега не съм там и трябва да хапна нещо. Казаха ми, че тук готвят много хубаво.

- Добре! – каза още по-смело детето като свали насочения си като пистолет пръст. – Иди в кухнята, но преди това – мога ли да те погаля? Така ще има с какво да се похваля!

- Харесваш ми, момче! Ела да те прегърна – каза разнежен звяра от явната доза симпатия, която той обожаваше да приема.

Томас прегърна детето и отпраши веднага към кухнята, за да засити лъвския си глад. Няколко мига след това от там се чуха писъци, дрънкане на чинии и настървено котешко мляскане. Готвачката - усмихнатата червендалеста леля Галя, ужасена от огромния си посетител, толкова бързо беше избягала, че беше успяла да навие на руло всички персийски пътеки от кухнята до директорската стая в усилията си да се спаси от страшния звяр. А той необезпокояван от никой, само за няколко минути беше видял сметката на цял казан с пилешка супа, една тава мусака и две бисквитени торти. Доволен и щастлив, след като хапна добре, Томас Великолепни легна на входа на кухнята и заспа юнашки сън, чакайки някой да дойде да го прибере в единствения дом, който той имаше – зоопарка на Щастливия град.

Един час по-късно, извикани от Директорката на детската градина, отпред мигаха бурканите на две пожарни и три полицейски коли, както и на един екип снайперисти с приспивателни стрели воден от Директора. Докато те се чудеха как да заловят избягалия звяр и дали да приложат сила, малкия смелчак Боби влезе в кухнята през тесния процеп, погали Томас и каза:

- Хайде, Великолепни. Ела да те изведа навън преди да са те приспали. Покажи им, че не се страхуваш. Ти все пак не си направил нищо лошо! Аз ще те защитя!!!

- Добре, малки приятелю! Аз винаги ще бъда твой приятел и когато идваш в зоопарка ще ти позволя да ме пояздиш, а ти ще ми разкажеш, от къде имаш толкова голямо сърце и защо си толкова смел.

Боби препаса дългия си жълт шал, който мама му купи за зимата през шията на Томас и пред смаяните погледи на всички го изведе навън.

Следваща неделя в зоопарка имаше тържество, а най-много ръкопляскания и овации събраха Томас Великолепни – говорещия лъв и неговият смел ездач Боби – малкото смело момче с голямо сърце и усмивка, която можеше да стапя ледове.