автор: ladyinblack

Навалявал си в мен от онази изконна поява,
та до днес...И не ти е до въпроси-какво ли ми коства.
Чак до миглите скреж. А в зениците земни - жарава.
И не знам...ще стопиш ли тази пряспа печална най-после?

Този свят ми е чужд от познати лица и недели.
Уморен и продънен. А човешкият тропот не спира.
Тих и блед се яви. И дъха си в съня ми засели.
Внесе прах от звездици, озаряващи с нежност Всемира.

Безметежен ветрец разпиля изведнъж черновите.
Няма път. Нито опит, който този живот да вещае.
Само ласкав копнеж в тишината греховно се вплита.
Светъл дим те рисува по стените на зимната стая.

Знам сега си далеч. И се радвам, че с теб е късмета,
който сам бе поискал и последва със зов неспокоен.
Вече мъдро мълчим. Непознати - така е прието.
Овдовях, но съм жива. И смирено шептя: "За добро е..."