автор: _katerina_

Елена нямаше покой откакто разбра за поражението на Капитан Калдерон.
Казаха й, че е загинал, но тялото му никой не беше видял. Дни наред графинята отказваше да се храни, нощем бродеше из замъка със свещ в ръка. Беше се превърнала в призрак. Папа Климент се тревожеше за нейното душевно равновесие и реши да я посети.
Видът й го притесни.
- Скъпа приятелко, заприличали сте на сянка. Лицето Ви е бледо като восъка на тази свещ. Искам отново да видя онази розова пъпка, която сияе и излъчва аромат на щастие.
- Искам да вярвам, че е жив. Искам, разбирате ли?! - Елена избухна в сълзи. - Никога няма да си простя, ако е загинал! Това беше безумство от моя страна,но не го послушах.
- Мила моя, мъжът е олицетворение на разум и дух. Жената - на душата и емоцията. Събират се, за да има баланс и хармония в единението им. Но първо човек трябва да бъде в мир и хърмония със самия себе си. Сега Вашето равновесие е нарушено, хубаво е, че не губите вяра. Страданието е път за любовта, то филтрира и самите нас.
- Вашият слънчев камък може ли да даде отговори на въпросите ми?
- Скъпа Елена вярвай, че Давид е жив и някой ден той ще се появи. Бъдещето само ще ни даде отговорите.
Папа Климент прегърна графинята. Тя се сгуши в него като тъжно дете, а той бащински галеше косите й.
На следващата сутрин Елена събра сили с обилна закуска и силно андалуско кафе.
- Инес, приготви ми багажа, конярът да подготви каретата и конете.
- Къде ще пътувате Господарке, за да преценя какво да Ви подготвя?
- Тръгвам да търся Капитан Калдерон.
- Но Вие не знаете дали е жив, не знаете къде да го търсите?!
- Ще се насоча към Алжир. Последната битка е била близо до алжирския бряг.
- Ще приготвя каквото е необходимо. Колко време мислите да отсъствате?
- Колкото трябва Инес, колкото трябва.
Елена се загърна с топъл шал и се сви в едно кресло като изгубено птиче.
- Това ми звучи неопределено дълго Графиньо. Все пак Алжир стана провинция на Османската империя, дали една испанка ще е добре дошла там?
- Там ухае на кедър и хвойна. Ще си похапвам маслини и фъстъци, и ще слушам андалуска музика - усмихна се Елена, но тази усмивка бе изпълнена с безконечна тъга.
- Утре призори тръгваме. Емили ще ме придружава.
При първите розови ласки на слънцето каретата беше натоварена. Елена и Емили се настаниха на меките плюшени седалки, наметнаха се с топло одеало и екипажът потегли.
Прекосяваха дълго скалиста местност. Заваля проливен дъжд и кочияшът намали темпото. Навлязоха в гъста гора, терена беше трудно проходим. Оловни облаци тегнеха ниско над дърветата. Конете мъчително си проправяха път през купчините листа, клони и кал.
Елена и Емили подремваха от време на време. Графиня де ла Барка си спомни топлия уют на прегръдката на Давид. Как лежаха в мекото легло и се наслаждаваха на безделна и спокойна утрин. Чуруликаха си като две птички, споделяха надеждите си, копнежите. Държаха се за ръце и очите, и сърцата им бяха изпълнени с любов. Горещи сълзи се търкулнаха по лицето на Елена. Изпусна тежка въздишка и си отпусна главата назад. Пред очите й минаваха дни изпълнени с буйна страст и нежна чувственост. Един единствен поглед на капитана пробуждаше цялото й същество за живот.
Светкавици посякоха небето. Мълнии удариха дървета, конете се изплашиха и препуснаха в галоп. Дъждът се изсипваше като оловни топчета. Пръст и кал хвърчаха изпод копитата на конете. Колелата на каретата се поднасяха ту на една, ту на друга страна. Кочияшът се опитваше да успокои животните, да намали скоростта. Подвикваше им, опъваше юздите, но те препускаха безумно между дървета и храсти.
Силен гръм отекна, конете се изправиха на задните си крака. Каретата се поднесе в калта и се преобърна надолу по склона. Удари се в дърветата и се разби. Кочияшът излетя на една страна, а от разбитата карета се изтъркулиха телата на Емили и графинята. Елена падна върху голям камък и лицето й се оцвети в алено от потеклата кръв. Дъждът се изливаше като из ведро, измиваше лицата, а стичащата се кал ги завиваше като одеало.
Слънцето пощипна нослето на Графиня де ла Барка и тя отвори очи. Беше премръзнала, дрехите й тежаха от кал и влага. Опита се да стане, но залитна. Главата я болеше ужасно и от световъртеж не можеше да се задържи на краката си. Седна, облегна се на едно дърво и тогава видя две тела на различно разстояние от нея.
- Какви са тези хора? Мъртви ли са?
Пропълзя до тях, побутна ги, преобърна ги, не реагираха.
- Мъртви са. Но кои са те? Аз коя съм и какво правя тук?
Елена седеше полюлявайки се и се опитваше да си спомни. Главата й като че ли бе празна. Нищо не си спомняше, като че ли някой й беше изтрил паметта до бяло. Слънчевите лъчи си проправяха път между дърветата. Графинята успя да стане. Отиде до разбитата карета, потърси нещо да се подсуши. Видя отворения сандък и разпилените вещи. Избра си рокля, преоблече се, събра малко дрехи и си спретна вързопче. Потърси нещо за ядене, беше гладна, но тъй като не откри нищо се отправи напред през гората.
- Къде отивам, коя е вярната посока? - се питаше и се оглеждаше. Преценяваше накъде да поеме. Не знаеше колко вървя така, когато стигна до малко поточе. Седна да си почине, а то бълбукаше между скали и храсталаци. Елена отпи от бистрата му вода, изми лицето си и се освежи. Протегна шепи отново да отпие от водата и вниманието й бе привлечено от красива птица на близкото дърво. Чуруликаше, като че ли й говореше нещо.
- Пътя ли искаш да ми покажеш?! А аз не разбирам твоята песен...
Нещо простичко я докосна там в душата. Красиво синьо небе й се усмихваше, топли слънчеви лъчи я галеха, сладкопойна птичка пееше за нея. Има за какво да живее човек. Такава красота носи наслада на сетивата. Колко малко му е нужно на човек. Елена продължи да върви през гората без да знае къде отива.