автор: meiia

Все този скреж претръпнал
на свят, на чудеса...
Вървя в пътеката безплътна.
Не се събужда тя

от стъпките ми „по терлици” -
душата тихо си отива
в едно с най-малките звездици
и сякаш ме приспива

за следващия сън, а в този
мъглата разнолика
се влива в албиносовите рози
на самотата ми и никой

не преминава крехкия перваз
на световете бледи.
И аз бълнувам сънищата мраз
в предсмъртни слънчогледи.