автор: papacot

Грачи времето, клекнало в храста на двора.
И нали съм човек и живея сред хора –
го попитах – понеже е прелетна птица –
колко още да пея, залутан в матрица.

А пък то ме погледна с очите си бистри.
(Беше зима, но клонът за миг се разлисти).
После падна перо, после тихо настана.
И разбрах – песента ми е глуха и няма.