автор: apostola

На М.

Денят стопява своите лъчи.
Прохлада във душата ми поляга.
За сън жадуват моите очи
и сянката към залеза ми бяга.

А вятърът в косите ми се спря-
утихна мълком в белите къдрици.
И залезът досущ, като заря
запали свойте огнени аплици.

А аз на прага- вече уморен,
главата тихо в скута ти полагам
и с залеза си вече примирен,
сърцето си във дланите ти слагам.