автор: meiia

(обещах да се заземя, но няма)

Зазимявам се вече, вместо да се заземявам.
Пак ще хвърча с неумелите още снежинки
или с листата, ако ме стигне по-рано тъдява
онази енергия, която не излиза на снимки.
Пак ще хвърча. По очите ми толкова ясно е,
понеже, от тяга, на сънища взех да се чупя,
от превъзходящите степени пък ми е тясно.
Трябва някак с безмислието си да ги изкупя.
Да се калявам отвъд себе си, за да се връщам,
оцеляла от чистотии, през комина да падна
и, цялата в сажди, да не искам прегръщане!
От насажданото в ума, за „без корени” гладна,
да прехвърчам, че имам още липси да скитам,
още имам да тровя съзнания с диви представи.
Над сезоните вярност в невярното да политам.
Черноземите на добрите стопани вече оставих.
Разтопени снежинки или презрели глухарчета
са ми къщите, са ми вселените, са ми очите...
Една сълза се опитва още в тях да ми нагарча,
но я забравям, изправена на съд пред лъчите.
Ветролея се малка на вятъра, див и невидим.
Само този, който се е люлял на ръцете му, знае
какво е това чудо. Може пък там да се видим?!
В онова последно хвърчащо небе за окаяни.