автор: daro

Тези очи не могат да мамят.
Тези очи са утрешна мама.
С гребенче от ресни, разресват
на сгъстеното време надеждата.
Зрението на тези очи
са светлинно насочени мрежи.
Ръцете на тези очи
поднасят различната картичка…
не с елени, Снежанки и сняг.
Подаряват ти целия свят –
триизмерна Земя
с почти завършени степени.
Мечтата на тези очи
рисува голямо сърце
и в орбиталните пръстени
загатва мънички, две –
на баба, на тате.
Ала нашите сачмени очи
разсейват се мнително:
„Нима сме толкова дребни, бре!”
Езикът на тези очи
отговаря им простичко –
Далече сте.
Тези очи не са „перспективни.”
Учат линейно – знаят въздушно.
Окото на тези очи
в бъднините лъчи,
но днес, лелеят семейство!
Цветът на тези очи
сътворява огнени човеци
по гърбове на скрежни анамнези.
Тези бъдни очи
нехаят за нашите тези –
залежи на его-кроежи.
С острие на сърдечното пламъче
фитила на сродствата срязват.
И ни стопяват
с топлина от тлеещи ириси.