автор: Rodenavlotos

В онзи паметен ден, в който мина жената,
не от нощи без сън имах нужда.
Разлюля си гърдите, полюшна бедрата
и отмина- ефирна и чужда.

А след нея ни въздухът трепна, ни камъче
не отскочи дори под сандала й.
На откъснат жасмин замириса ми само
и на нещо за миг отлетяло.

Оттогава загубих съня си. Във нощите,
аз люлеех гърдите, бедрата й.
И обичах я вече дълбоко, но още
все не срещах повторно жената.

Знаех само, че някъде в този свят, някъде
има стая с едно огледало
и пред него, душата си своя съблякла,
тя полюшва вълшебното тяло.

А през него на бавни вълни, на талази,
сладка тръпка минава тревожно.
Знаех - стига до нея през Космоса тази
моя странна любов невъзможна.