Запознах се с него, в лагера за военно обучение на ученици, където бяхме
привикани запас. Беше приятен, словоохотлив, бързо сприятеляващ се младеж, с преднамерено хъшлашко излъчване. Обясни ми, че работи в пътна помощ – София, като автомонтьор. Зарина ме с безброй, поднесени в първо лице единствено число, шофьорски истории изпъстрени с пиперлив войнишки хумор. Някои по-умерени колеги се дразнеха от хвалбите му за авантюри, в които общоприетите задръжки задължително биваха пренебрегвани.
Аз също сегиз-тогиз се ядосвах. Бодваше ме мисълта, че нищо така привлекателно забранено и толкова безобразно освободено, и авнтюристично не ми се е случвало, и няма да ми се случи. За мое успокоение си казвах: „Измишльотини. Това не може да бъде!”.
Заниманията с децата свършваха по обяд. След това учителите ги поемаха и ние имахме много свободно време. Когато го имаше, майското слънце беше силно и отивахме до пустия в този сезон обзорски плаж. Малка дъсчена барака в пясъка, досами вълните, може би в този момент да работеше само заради нас, предлагаше на редките пришълци сандвичи, черноморска риба, лимонада и алкохол. Стопанисваше я местно семейство. Когато в лавката работеше дъщерята, Младокът спираше да ни забелязва, залепваше за тезгяха и не сваляше очи от нея.
Учението свършваше. Учениците щяха да имат прощална вечер с танци. Ние, за довиждане, решихме да посетим някакво заведение, на стотина метра нагоре в гората, над града. Попитах влюбения дали ще бъде с нас. Той ми се довери, че ще доведе и бюфетчийката. Като приключихме с дневните си задължения, тръгнахме към Обзор. Настанихме се около масата в ресторанта. По-късно се появи и нашата обща позната от плажа, седна до мен и се оплака:
- Погледни какво ми направи тоя идиот – и показа развален цип и скъсани копчета на коланчето на дънките си. - Новите ми бяха. Животно Нахвърли ми се. Бутна ме направо в тръните.
Не и съчувствах особено. Да си се оправя, не е малка.
След малко се появи и героят. Седна, взе да поръчва и да разтяга масалите си, ни лук ял ни лук мирисал.
- Какви си ги свършил? – попитах, без да ми е работа.
- Бесен съм – рече. -Тая ми не даде, а сега яде и пие на масата ни.
Наливаше се с алкохол, до края на вечерта. Платихме и си тръгнахме. Момичето, не разбрах кога, си бе отишло. Връщахме се по пустата главна улица. Из малкия град, още празен, но свикнал с летните лудории на гостите си, в късната вечер се носеха песните и смеехът ни.
- Жена! – почти изкрещя Младокът, сочейки ми към близката, с тъмни прозорци, къща.
- Какво? – запитах, но виждах вече само гърба на приятеля си. Той прелетя през оградата и като маймуна и се покатери по някакво стъбло достигащо до втория етаж. Съзрях как изумена стопанка, по нощница, се опитва да го възпре, докато той прехвърля крак за да се вмъкне през прозореца ѝ.
- Любима, пусни ме да вляза! – вдъхновено рецитираше пияният Ромео
- Мъжът ми е вкъщи, бебето спи – може би за да не изплаши детето, шепнешком се бранеше изненаданата Жулиета.
Внезапно изтрезняхме. Бяхме униформени, група запасни офицери ден преди да тръгнем по домовете си, в неловка ситуация пълна с непредвидими усложнения. Стояхме безмълвни и бездейни пред изненадалия ни неконтролиран нагон.
Върна се сам, без детето да се бе събудило, мъжът да бе излязъл или да бе дошла милицията.
Видяхме го с жена ми в София след време. Запозна ни с бременната си приятелка. Имаха определена дата за сватба. Успя да ми смигни и набърже, насаме ми разказа няколко от своите истории.
Не си казах: „Не може да бъде”.