Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 1
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъкачът на светове: Древния враг (четвърта част)
раздел: Фантастика
автор: dred

-Какво е станало тук?-измърмори тя без да може да откъсне очи от опустошението.
Алдуин дори не трепна. Просто плъзна поглед по изпотрошените и разхвърляни наоколо дървета и каза.
-Да заобиколим. Ако вървим през просеката само ще се бавим. Да видим къде ще ни закара.
-А какво е направило...-започна тя, но Алдуин вече крачеше напред.
Калей го последва без да може да откъсне очи от унищожението. Дърветата бяха разхвърляни по земята така сякаш бяха клечки за зъби. До тъничките елши и борчета обаче лежаха вековни дъбове и букове, чийто дебели стволове бяха пречупени с ужасяваща лекота. Сякаш някакъв великан бе минал оттук късайки и трошейки дърветата така както се късат плевели в градината и после ги бе захвърлял небрежно, за да продължи напред. Нямаше никакви следи, които да показваха какво е причинило опустошението. Нито едно от повалените дървета не бе обгоряло, не се виждаше следа от пожар или експлозия. Абсолютно нищо. Сякаш... тя вдигна очи към синьото небе... сякаш оттук бе минал за миг ужасяващ ураганен повей, който бе помел всичко по пътя си и се бе изчезнал на север.
По гърба на Кали се плъзнаха ледени тръпки.
Не е било ураган, а нещо голямо, което е прелитало над гората с ужасяваща скорост. Желязната машина, за която бе говорил Алдуин- домът на създанията. През онази нощ преди месец тя минала ниско над гората, поваляйки всичко по пътя си, а после... тя впери поглед на север по просеката... бе кацнала или разбила. Надяваше се на второто. С малко повечко късмет някои от създанията са загинали, а други са били ранени, а това означаваше по-малко врагове за... тя преглътна с усилия... за избиване.
Двамата вървяха по протежение на просеката и Калей можеше да види опусто-шението през през тънката стена от дървета, които ги делеше. Със всяка крачка на север пейзажът ставаше все по-ужасяващ. Дърветата вече бяха не просто изтръгвани от корените си, а направо начупвани на парчета. Късове дебели стволове се търкаляха като натрошени кости. Тук-там започваш да се вижда опърлена дървесина. След още няколкостотин метра започнаха да се появяват и обгорели стволове, а след това и дърветата сред които вървяха започнаха съхнат сякаш ги бе лъхнала горещ повей и то толкова бързо, че не бе успял да ги запали.
„Тук машината се е снижила“-помисли си Калей без да е в в състояние да от-късне очи от унищожението.
А после, сякаш от нищото, сред същото това унищожение се появи и самата машина. При вида на огромния триъгълник от черен метал дъхът секна в гърлото на Калей. Алдуин реагира пръв. Сграбчи я за ръката и я дръпна зад дебелия ствол на изсъхнал дъб.
-Внимавай!-каза той в ухото .-Възможно е да са поставили някаква защита!
Алдуин успя само да изстене в отговор, защото имаше усещането, че устата е пълна с пясък. Въпреки предупреждението му тя надникна иззад дъба. Машината... машината бе не просто голямо, а направо огромна и цялата бе направена от черен метал. Изглеждаше повече от невъзможно нещо такова да се държи във въздуха, но бе повече от очевидно, че машината го бе направил и както изглеждаше с ужасяваща лекота. Дърветата около нея бяха превърнати в пепел и тя лежеше насред истинско езеро от сивота. В обърнатата към просеката страна на триъгълника зееха два кръгли отвора, които не изглеждаха да са пробойни от катастрофата. На пръв поглед изглеждаше, че машината не е пострадала от удара в земята, но това беше илюзия. От пепелта стърчаха късове огънат и намачкан черен метал, който образуваше истинска пътека, водеща към кораба. В десния борд зееше неравна пукнатина, зад която грееше едва видимо оранжавеещо сияние.
Калей притисна гръб към сухия дънер и едва сега издиша. Дори не бе усетила, че през цялото време е сдържала дъха си.
-Не са се приземили-каза тя поемайки си жадни глътки въздух.-Разбили са се.
-Това е хубава-каза Алдуин вперил очи в мъртвата кафява трева, която се чупе-ше под краката им.-Значи няма да могат да ни избягат.
-Ако доведем селяните...
Алдуин поклати глава.
-Сами ще се справим. Само ще изгубим време да се връщаме.
Калей си пое свистяща глътка въздух.
-Добре, готов съм! Да ги оправим и да си ходим!
Алдуин я погледна. На лицето му имаше лека усмивка.
-Наистина ли искаш да дойдеш с мен?
-И още как. Не искам после да разказваш наляво и надясно, че сами си справил с демоните от звездите докато чиракът ти се е свивал зад някакво дърво.
Алдуин прехапа устни, за да не се е разсмее. Тупна Калей по рамото.
-Добре, ето какво са правилата. Вървиш плътно зад мен, много тихо и много внимателно. Гледаш и мислиш преди да направиш нещо. Ако видиш някое от онези гадини викай на мен. Аз ще се справя с тях.
-А ако те няма- тя измъкна камата от колана си и я вдигна пред очите си-да мушкам в корема.
-Или в корема или в очите, но и в двата случая трябва да се пазиш от ноктите. Дори драскотина боли ужасно, а белегът не зараства.
Калей се насили да се усмихне.
-И без това мъжете харесват жени с белези.
Алдуин разроши косата . На лицето му имаше усмивка, в която се промъкваше тъга.
-Аз и така си те харесвам. Хайде.
Нямаше как да се промъкнат до машината незабелязано. Ударът в земята беше изпепелил всичко в радиус повече от двеста метра и от най-близките оцелели дървета, които можеха да послужат за прикритие бяха на повече от двадесет метра от разкъсаната черна обшивка. Именно оттам минаха Калей и Алдуин. Когато нагазиха във вината сива пепел затънаха до глезените в нея и във въздуха блъвнаха сивкави облаци, които оставиха в устата им вкус на изгоряло. Колкото повече се приближава към машината толкова по-голяма ставаше тя. Бе дълга не по-малко от двеста метра, широка поне сто и петдесет, а дебелината и бе не по-малко от десет метра, което я правеше в пъти по-голяма от най-голямата машина строена от човешка ръба. Алдуин беше разказвал за огромните галеони, побиращи стотици хора на борда, които плавали в моретата и дори бе виждала техни скици, но беше напълно сигурна, че дори най-големия ще изглежда като врабче пред орел спрямо този колос от черно желязо.
-Внимавай!
Тихият глас на Алдуин я накара да откъсне очи от планината от черен метал, която се издигаше пред тях и да погледне в краката си. От пепелта пред нея стърчеше къс метал, чийто остри ръбове блестяха мътно на слънчевата светлина. Калей предпазливо го заобиколи като се стараеше да не го доближава.
Сред облаци пепел, които лепнеха по кожата и дрехите им продължиха към разбитата машина от време на време, заобикаляйки късове от обшивката, забили се в сухата спечена земята, скрита под сивия килим. А машината пред тях растеше ли растеше. Пукнатината, която в първия миг бе заприличала просто на драскотина върху съвършената чернота сега приличаше на грозна рана, впила се в метала. Зад назъбените ръбове все така продължеше да грее слабо оранжево сияние.
-Мислех, че тези създания не харесват светлината-каза Калей толкова тихо, че едва чу собствения си глас.
Алдуин сви рамене.
-Може да не харесват само слънчевата.
Пукнатината зееше в обшивката на около три метра над пепелта, покрила земята. Ръбовете бяха неравни и създаваше натрапчивото впечатление, че е била издрана от нечий гигантски нокът. От толкова и самата обшивка изглеждаше очукана от жестокия удар в земята. Калей потръпна, когато върху тях падна сянката, която машината хвърляше. Топлината във въздуха като че ли изчезна и остана само натрапчив метален хлад. Кали вдигна поглед нагоре чак до горния ръб на машината. Беше виждала корабостроителниците по Рейна. Корабите в тях, хванати в прегръдката на дървените скелета, изглеждаха като играчки на фона на цялото съоръжение, в което стотици хора влагаха труда си. Зачуди се колко ли голяма трябва да бъде и мястото, което бе изработило този колос от желязо.
Калей потрепери. Щяха да минат векове, а вероятно и хилядолетия докато хората са в състояние да построят нещо подобно.
-Аз съм пръв-каза Алдуин, изтръгвайки я от мислите .
-Подай ми ръка-каза тя, но той вече се засилваше.
Затича се, скочи, изтласка крак от черна повърхност и се изтласка още по-високо. Вкопчи пръсти в ръба на пукнатината, притисна коляно в метала за допълнителна опора и с едно движение се набра. След миг вече бе изчезнал в пукнатината. Калей впери пълен с очакване поглед наострила слух за гласа му.
Сърцето удари веднъж... после още веднъж... още веднъж...
Като че ли минаха хилядолетия и страхът сграбчи Калей за гърлото. Алдуин я бе изоставил тук долу съвсем сама и сега бродеше из машината, а тя...
-Чисто е.
На покритото с пепел лице на Калей се плъзна усмивка на облекчение. Алдуин бе подал лице над ръба на пукнатината и протягаше ръка.
-Можеш ли да скочиш?-попита той, почти шепнейки.
-Стой и гледай-каза му тя и също като него се засили и скочи.
Вкопчи пръсти в китката му и се изтласка с крак от нагънатата черна повър-хност, но това се оказа напълно ненужно. Алдуин я издърпа горе само с едно движение сякаш в ръка държеше коте, а не човек.
-Пази се от ръбовете- каза той тихо.-Остри са.
Калей изохка, когато притисна коляно в пукнатината. Ръбовете наистина се бяха оказали ужасяващо остри, но не толкова, че да я порежат. Отърва се само със скъсан панталон и изтръпнало коляно. Тя се изправи на крака и плъзна поглед наоколо. Вече се намираха в машината. Беше някаква зала, по чийто стени се виждаха съвършено непознати устройства с хиляди бутони и ръчки по тях. Всички те обаче изглеждаха мъртви. Всъщност единственото, което работеше бе лампата на тавана, скрита зад защитен купол. Именно от нея идваше оранжевото сияние, което изпълваше залата.
-Ударили са се тежко-каза Алдуин шепнешком.
-Това е добре за нас, нали?
-И още как.
Калей завъртя поглед към разкъсания корпус. Отвъд него се виждаше морето от сивкава пепел, отвъд което се разливаше мъртвата, кафява гора. Едва след това идваше и зеленината, която сякаш се опитваше да избяга по-далеч от черната машина, донесла цялото това опустошение.
Алдуин сложи ръка на рамото и стисна пръсти.
-Кали...-започна той, но тя го прекъсна.
-Води-каза му само.
Алдуин кимна и посочи вратата, която зееше в дъното на залата точно между два мъртви пулта.
-Натам.
Тя само кимна и го последва. Минаха през вратата и на прага Калей поспря за миг колкото да се обърне и да зърне слънчевата светлина за последен път. Направи още една крачка и я обви оранжевия полумрак. Двамата вървяха безшумно, плъзгайки погледи наоколо в търсена на някаква следа от живот, но такава нямаше. Отвътре корабът беше толкова мъртъв колкото и отвън. Уредите бяха тъмни и безжизнени, никъде не се чуваше и звук. Аварийните лампи все така светеха, изпълвайки коридорите с оранжев полумрак. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на метал и изгоряло. От време на време минаваха покрай някое помещение, но то по нищо не се различаваше от останалите- тъмно и безжизнено.
-Къде са?-тихо попита Калей и виновно се огледа.
Имаше чувството, че шепотът прозвуча като крясък в пустия коридор.
-Не знам. Може би спят.
-Дано.
Кали имаше чувството, че са изминали километри, когато стигнаха до първото разклонение. Един поглед назад обаче , за да разбере, че са изминали не повече от десетина метра. Трите коридора бяха съвършено еднакви. Аварийните светлини ги изпълваха с оранжев полумрак.
-Накъде?-попита Калей, оглеждайки се.
Алдуин сви рамене.
-Нямам представа.
-Напред става ли?
-Защо не.
-Някои трябва да им каже на тези неща да сложат по една табела-опита да се пошегува Калей, но гласът потрепваше.
-Като ги срещнем ще им кажа.
Калей потрепери. Като ги срещнем... до този миг не се бе замисляла особено за този момент. Какво бе казал Алдуин- мушкай в корема и в очите и се пази от ноктите. Тя измъкна камата и я стисна толкова силно, че пръстите изпукаха. Пое си дълбока глътка въздух и закрачи по коридора след Алдуин. Тунелът ги отведе до още една зала, натъпкана с някаква апаратура. Единствената светлина пак идваше от аварийната лампа на тавана. По ъглите на залата се бе събрал непрогледен мрак, в който Калей на няколко пъти се втренчваше. Имаше натрапчивото усещане, че нещо стои там, свито на кълбо и чака.
-Кали, насам.
Гласът на Алдуин я стресна. Тя завъртя поглед към него. Той тъкмо минаваше през една от трите врати, коридорът зад която водеше, грубо пресметнато, към предницата на машината. Калей вече бе изгубила представа къде точно се намират, но Алдуин очевидно нямаше този проблем. Тя тръгна към него... и вратата се спусна от тавана със съскане и запречи тунела. Калей остана сама. Тя се затича напред и стовари юмрук върху вратата.
-Алдуйн!
Викът отекна в залата и заехтя по коридора. Сякаш събуден от това корабът оживя. По пултовете засветиха светлини, лампата на тавана засия в ярко-оранжево, а подът под краката затрепери сякаш някаква машина дълбоко в сърцето на кораба се бе включила.
-Алдуин!!!
Калей пак стовари юмрук върху вратата, но черния метал не поддаде. Тя плъзна поглед по рамката, но не видя никакъв ключ или ключалка. На стената до нея обаче имаше някаква плочка с бутони по нея. Тя натисна няколко, но не последва никаква реакция. Плочката изглеждаше за разлика от другата апаратура стоеше съвършено безжизнена. Стовари юмрук върху копчетата, но отново не последва никаква реакция.
Познато усещане я накара да затаи дъх. От другата страна на вратата Алдуин се бе плъзнал в света на нишките, за да разкъса тези, които изграждаха преградата. Сърцето удари веднъж, а после и още веднъж и още веднъж... нищо.
Нишките.
Нишките, които изграждаха този кораб и съществата в него не бяха от този свят и за това Алдуин нямаше власт над тях. Тук той не бе Тъкач на светове, а най-обикновен човек.
Калей стовари гневно юмрук върху вратата и остра болка прониза китката . Това подейства като леден душ. Тя затвори очи, опитвайки се да овладее дишането и пулса си. Не биваше да изпада в паника. Точно сега трябваше да е спокойна и да мисли. Бяха задействали някакъв капан и сега онези създания знаеха, че те са тук. След като се бяха разделили съществата също трябваше да се разделят, за да ги хванат, а това означаваше, че срещу нея ще тръгнат два пъти по-малко отколкото ако беше заедно с Алдуин. Освен това най-вероятно щяха да подценят натрапниците. Вече се бяха сблъсквали с хора и знаеха на какво са способни. Знаеха, че технологично ги превъзхождат многократно и това щеше да им даде допълнителна увереност, че лесно могат да се справят с натрапниците. А това означаваше, че трябва да се справи със своите преследвачи преди те да са се сблъскали с Алдуин и да са разбрали, че натрапниците или поне един от тях е много по-различен от всички останали хора.
Калей издиша бавно и отвори очи. Залата беше все така пуста макар и пулто-вете да бяха огрени от стотици светлини. Лампата на тавана грееше в ярко-оранжево, прогонвайки мрака, събрал се в ъглите, а подът все така продължаваше да потрепва едва доловимо.
-Добре, аз съм ето тук!
Отвърна само тишина. Тя пристъпи към един от пултовете и започна да натиска всички бутони. Някъде под краката в търбуха на събудената машина се разнесе бучене сякаш се бе включила някаква аларма.
Калей оголи зъби в усмивка. Е, ако до сега не знаеха къде е значи трябваше да са научили, а това означаваше, че щяха да дойдат съвсем скоро. Тя обаче нямаше никакво намерение да ги чака за това потъна в един от двата друго коридора, които излизаха от залата. Не биваше да стои на едно място, защото това означаваше да се превърне в плячка, а тя нямаше никакво намерение да бъде такава.
И съществата, които вече крачеха из оживелите тунели скоро щяха да научат, че разликата между преследван и преследвач е съвсем незабележимо малка. Не тичаше по тунела, а вървеше. Погледът се плъзгаше във всички посоки, в търсене на заплаха. В дясната си ръка стискаше камата, а в лявата – късата тояга.
А докато крачеше тихо шепнеше думите, на които Янус Таркиан я бе научил сякаш преди хиляда години и в свят, който бе толкова различен от този.
-Вин... вар... дел... ашора... бин... вар... сиема... нел...вар... вивера... мал...
Усети как познатото трепване се плъзга по нагоре по гръбнака и сякаш потъва в ръката , а оттам потъва в камата през пръстите . Калей се усмихна. Да, нишките които изтъкаваха кораба наистина не бяха от този свят, но те не оказваха влияние на магията. Янус бе положил много усилия докато я научи на това заклинание, което според думите му всяко едно момиче трябвало да знае. Трябваше само да каже последната дума и... в коридорът пред нея изведнъж се мярна сянка. Кали замръзна за миг докато оранжевото сияние се плъзгаше по създанието, което бе препречило коридора. Беше с цяла глава по-високо от нея, с дълги ръце и тънки крака. Въпреки ръста си беше слабо и сивата кожа лепнеше по костите му. Сгъвките на краката му бяха разположени отпред като на кокошка, но с това приликите му с всяко създание, което Калей бе виждала до сега се изчерпваха. Главата му беше неестествено голяма, леко издължена като капка, с огромни лъскаво-черни очи без зеници, на малка дупчица там където трябваше да е носът, без уши, а устата, лишена устни, приличаше на цепка. Ръцете му бяха дълги с четири пръсти, които бяха стиснали нещо, приличаше на тояга от метал. На върха на пръчката обаче проблясваха синкави искри, които тихо пропукваха.
Създанието пристъпи напред стиснало тоягата, но не изглеждаше ни най-малко уплашено от срещата. Дори напротив, от него лъхаше спокойствието на хищник притиснал плячката си в ъгъла. На Кали трябваха няколко секунди докато осъзнае едно едно нещо- създанието нямаше клепачи. Тя отстъпи назад, за да задържи дистанцията помежду им. Липсата на устни създаваше впечатлението, че съществото има малко уста, но се оказа, че това е ужасяваща илюзия, когато съществото разтвори челюсти в някакво гротеско подобие на усмивка.
Калей потрепна. Камата се плъзна от пръстите и звънна на металния под.
Устата започваше оттам където би трябвало да са ушите ми и бе пълна със хи-ляди тънки и остри като игли зъби. Челюстите се разтвориха широко, показвайки едно алено-червено небце без език, сякаш напръскано с кръв. Бе достатъчно голяма, за да може да погълне главата на възрастен човек. От гърлото му се изтръгна съскане на змия.
Калей оголи зъби в усмивка.
-Мислиш, че ме плашиш, а?
Създанието изсъска, вдигайки тоягата над главата си. Синкавите искри затан-цуваха с пукот около края на остена готови да се изстрелят във всичко, до което се докоснат.
За миг създанието замръзна, когато плячката му вместо да побегне се хвърли напред. Замахна, за да стовари остена върху нея, но реагира твърде бавно. Калей се плъзна настрани и тоягата се стовари на пода с тежък метален звън. Създанието изсъска и понечи да я вдигне, за да замахне за втори път, но закъсня. Калей го връхлетя с цялата си сила. Юмрукът се заби в липсващия нос на съществото. Остра болка се впи в пръстите и се изстреля към китката, лакътя и рамото . Сякаш бе удари стена. Създанието отметна глава назад и залитна. Остенът се изплъзна от ноктестите му пръсти и звънна на пода. Калей обаче продължи настъплението стиснала здраво зъби. Заби коляно между тънките му крака, но намери само мека податлива плът и никакви полови органи. Усети хладната лепкава кожа на създанието дори през панталона си. Продължавайки движението си тя заби лакът в тънкия врат на създанието. Нещо дълбоко в тялото му изпука и създанието изгъргори. То полетя назад, блъсна се с стената завъртя се и рухна по очи на пода. Притисна ноктестите си пръсти към пода и се опита да се надигне, но Калей не му даде възможност да се съвземе. Вдигна късата бойна тояга и със замах я стовари върху тила на създанието. Извика от болка, когато острата болка прониза пръстите . Тоягата се изплъзна от изтръпналата ръка и звънна на пода. Черепът на създанието беше твърд като камък. Подобен замах би натрошил всяка кост в човешкото тяло, но единственото поражение, което бе успяла да нанесе бе малка рана от сцепената кожа, по която се плъзгаха струйки, сиви като кожата. Гъстите капки лениво закапаха по пода.
Стиснала зъби Калей отстъпи назад. Създанието изсъска свирепо и се надигна, олюлявайки се. То направи една колеблива крачка, но коленете му се подгънаха и то се подпря на стената, за да не падне. Все пак ударът с тоягата го бе зашеметил макар и леко, но все пак достатъчно, за да спечели няколко ценни мига. Нещо се чукна в ботуша и изтрака по металния под.
Остена!
Калей светкавично го грабна и го вдигна. Около единия му край все така про-дължиха да пропукват синкави искри. Създанието впери в нея черните си очи, разтвори огромната си, подобна на змисйак уста и изсъска срещу нея.
...пусни го...
-Мечтай си...-изръмжа тя в отговор и млъкна разтворила широко очи.
Беше го чула.... бе чула създание. Не бе говор, а по-скоро шепот и не с ушите си, а направо с ума си. Съществата използваха телепатия, за да... създанието се хвърли напред вдигнало дългите си ноктести ръце. Пръстите му се стрелнаха право към лицето ... и от гърлото му се изтръгна съскане, когато Калей замахна с остена и го перна по китките. Изхрущяха счупена кост и съществото се търкулна на пода, пометено от удара.
...боли...
-Без майтап!
Тя вдигна остена, а създанието се опита да избяга, пълзейки на четири крака. Калай стовари остена право там където гръбнакът му опъваше тънката сива кожа. Изпука кост и от създанието се изтръгна вой на болка. То рухна по очи на пода. Калей вдигна остена за трети път и...
...милост...
-А онези хора, получиха ли такава???-изкрещя тя в отговор и замахна.
Остена се стовари върху тила на съществото. Отекна звън сякаш бе срещнал метал. Острата болка прониза пръстите на момичето, но тя беше подготвена за това и стискаше здраво. Болезнения писък обаче отекна в тунела. Синкавите искри, които танцуваха около върха на остена с пукот се впиха в главата на създание. В коридора замириса на опърлена плът. Писъкът на болка се заби в главата на Калей като нажежен до бяло нож и тя закрещя заедно със създанието. По зъбите на съществото се плъзнаха с пращене синкави искри, една електрическа дъга изскочи от носа му и се впи в черното око. Във въздуха се плъзна острата миризма на изгоряло. Създанието се загърчи, мускулите се вкамениха под сивата кожа и краката и ръцете му заблъскаха по пода.
Калей ужасена отстъпи назад, гледайки с широко отворени очи агонията на създанието. Съществото застина за миг изпънато като струна, няколко синкави искрици пробягаха по зъбите му, едното черно око се пръсна като цирей с грозен и по пода пръсна черен ликвор. В тунела отекна тих звън, когато то отпусна глава на пода. Под сивкавата му кожа пробяга няколко синкави искрици, но те изчезнаха с тихо пропукване.
Стомахът на Калей се сгърчи, тя преви колене и повърна. Избърса устни, с ръкав и подпирайки се на остена се надигна. Олюля се, но успя да се задържи права. Вдигна поглед към върха на остена. Искрите, които играеха около него бяха угаснали и сега приличаше на обикновена пръчка от черен метал. Тя плъзна пръсти по гладката повърхност... и напипа едва забележима вдлъбнатина точно в средата . Плъзна палец вътре, някакъв плъзгач се плъзна се гнездото си... и в коридора отекна пукот. Синкавите искри затанцуваха около върха на остена сякаш никога не бяха изчезвали. Кали върна плъзгача обратно. Искрите изчезнаха с тих пукот. Натисна го отново... и върха на остена засвети в заплашително-синкаво.


Публикувано от viatarna на 29.12.2013 @ 21:52:43 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 01:39:29 часа

добави твой текст
"Тъкачът на светове: Древния враг (четвърта част)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.