Сега, когато слушам тракането на часовника,
не ме приспива тази монотонност,
а мисля, как отлита времето съдбовно.
Навярно възрастта ми е виновна,
за тази склонност към житейска философия.
И някак се редят от самосебе си
под пръстите ми поетични строфи,
с привкус на времева потребност.
Не са ми вече абсолютно безразлични
отмерените от часовника минути.
Усещам- с всяка времето за мен изтича
и настояват, молят се да бъдат чути.
И аз ги чувам. Непростимо е да бъда глуха
и непростимо е да ги проспивам.
Не спя по цяла нощ- самотен бухал.
Очите ми, отворени красиво,
започват всичко покрай себе си да виждат.
Като че ли слепец съм била.
И трескаво започвам да раззиждам,
стените, зад които съм се крила.
А нещо в мен повтаря: „Късно, вече късно е”.
Но кой, по дяволите, е виновникът!
За диагнозата, повтаряна до втръсване
не е виновен точният часовник.
Не е виновно и дори самото време.
“Carpe Diem”, на кой да чуй Хораций!
И да го хвана, в гроба ли да си го взема?
Съдбата цял живот ни дава знаци,
но те за зрящи са, а не за къртове.
Сега, надлежно помъдряла, осъзнала,
че времето не е за мъртвите,
се уча да живея отначало.