автор: apostola

Като дете, играях аз на жмичка:
един зажми, а другите се крият.
Това не бе забавата едничка,
да бъда скрит и да не ме намерят.
Но таз игра ни беше най-любима.
Играехме я вечер и по тъмно.
Във нея някаква си тръпка има-
равнява се на тичане по стръмно.

Играех аз и без да осъзнавам,
че цял живот след туй ще я играя.
В живота, който още не познавам,
това ще е играта ми докрая.

И ден, и нощ в живота ми орисан
от нежелана смърт аз все се крия.
И още в себе си до днес съм слисан,
че тя не може мен да ме заплюе.

В житейските си пазви аз се крия...
Смъртта до днес е в ролята на жмяща.
И случваше се тя да ме открие,
но изпреварвах аз да я заплюя.

И таз игра на жмичка продължава:
смъртта ме търси, аз пък й се крия.
Живота просто днес ме задължава
далеч напред от Нея да се скрия.