автор: radi_radev19441944

/почти автобиографично/

Това беше една ужасно дълга нощ, когато Ве умираше, а аз гледах безпомощно отстрани. Тази безпомощност е особено терзаеща, когато умира близък човек, към когото имаш известни задължения. Иска ти се да се върне лентата назад, за да направиш нужните корекции, но лентата се върти неумолимо към своя логичен завършек.
Което означава, че Ве е обречена, а аз съм направил непростими пропуски, които няма как за бъдат компенсирани. В тази ужасно дълга нощ агонията е също ужасно дълга и няма смисъл да се търсят оправдания за някогашни пропуски.
Някога – много отдавна, когато умираше баща ми, отнякъде се изсипа парче от черен креп и падна в краката на майка ми. Тя не го забеляза, но той намери сили и я предупреди: „Вземи го, защото ще ти дотрябва!” Когато разчиствах вещите на Ве, в краката ми също се изсипа парче от черен креп и аз веднага се сетих за нещо. Прибрах го много грижливо, защото зная: Това нещо ще ми дотрябва.
В тази безкрайно дълга нощ Ве си отива безвъзвратно и аз трябва да се погрижа за всичко. И да извървя остатъка от това пътуване сам. Ужасно съжалявам, че често забравях да и отделям нужното внимание, улисан в своите си работи. Ве беше изоставена и страдаше, но чак сега се сещам, че е било така. Сега Ве си отива и аз продължавам нататък, но не зная накъде. Бих искал да я срещна някога във вечността, за да и кажа онова, което съм забравил в залисията си. Сещам се чак сега, когато е ужасно късно.
Ве умира много бавно и много дълго страда. Сегашното и страдание се наслагва към предишните и трупа пепелища в небесата. Понякога тя отваря очи и иска да ми каже нещо – кой знае какво, но не успява, защото не и достигат сили. Аз не зная какво иска да ми каже Ве. Сигурно ме е обичала и сигурно дълго ме е очаквала в самотните си нощи; вече зная, че е било така и виждам този укор в гаснещите и очи. Господи, дали съм заслужил тази обич!? Аз стоя отсреща и се опитвам да мисля за нещо друго, но е невъзможно да го правя. И все се връщам към някакви стари спомени.
Преди време на терасата кацна един див гълъб и си хареса това място. Ве му ронеше трошици и се грижеше за него с безкрайна любов. Може би искаше да посвети тази любов на мен, но не успя. Нямам обяснение защо. Ве си остана неразбрана и по някакви странни съображения кръсти този гълъб Додо. Не, не е Годо, а Додо и Самюъл Бекет не е чувал нищо за него; съвсем друг е този Додо. Додо вече си знаеше името и винаги долиташе на терасата, за да кълве трошици, когато тя го повика. Додо също беше самотник като Ве и също така гледаше през терасата в някакво свое – съвсем птичо очакване. Всъщност, забравих да спомена, че Ве е съпругата ми, която искаше да се грижи за мен, а после започна да се грижи за Додо. Защото аз все бях зает с нещо друго, свързано с бита и оцеляването, а тя надничаше през терасата няма ли да се появя случайно отнякъде. Сега Ве умира, а аз стоя и гледам. Гледката не е особено приятна. Мисля, че трябваше да и кажа това нещо много отдавна, но все си забравях. Сега и го казвам, но не зная дали ме чува. Може би да, може би никога. На моменти ме следи с поглед и е възможно да си мисли, че съм Додо. Но не съм. Аз не зная какво си мисли Ве и дали може да мисли нещо точно сега. Това е едно много тъжно умиране и много самотно в една безкрайна нощ с много тъга. В прозореца е застинало огромно пълнолуние и гледа насам. Може би също иска до ми каже нещо, но не го чувам. Това е, защото съм оглушал за гласа на пълнолунията и изобщо съм глух. Точно така; сигурно е поради тази проклета глухота.
Аз не зная дали съм обичал достатъчно Ве; нещо ми се губи и страдам от амнезия. Зная само, че после ще ми липсва непоносимо и няма как да я върна. Сега страдам от нещо друго и споделям агонията на Ве по особен начин.
На Ве не и достига въздух; опитва се да диша, но е трудно; на мен също не ми стига въздух и ми е трудно. Нещо ме души отвътре, но не зная какво е то. Нейното умиране се превръща в мое умиране и се опитвам да разбера какво точно умира в мен. Как е станало, нямам представа. Но ми трябва глътка въздух, за да мога да оцелея, също както при нея. Ве поема въздуха на глътки и аз – също, защото той е недостатъчен и трябва да се ползва пестеливо. Съвсем по малко, колкото да стигне до следващата порция. Значи въздухът е ужасно нужен и ужасно го няма. Трудно е да се справя с тази прогресираща недостатъчност. Понякога Ве отваря очи и ме следи с поглед. Един поглед, пълен с безнадеждност. Вероятно търси гълъбчето Додо, защото аз съм тук, но ме няма. Тя сигурно не ме вижда и сигурно си мисли, че съм на друго място, защото винаги така си е мислила и може би – с право. В окото на Ве има сълза и искам да я изтрия. Ве никога не е плакала, защото очите и отдавна бяха пресъхнали от очакване. Седеше на терасата и очакваше Додо. Или може би нашия син, който също отсъства като всички млади хора в тази страна. Нашият син замина някога далеч и повече не се завърна. В една чужда държава, където може би, не е така тягостно и въздухът е повече. Не съм сигурен, че Додо може да го замести, освен ако всички тъжни души са гълъби. Додо е просто един див гълъб, който си проси трошици. Само толкова.
Додо имаше доверие само на нея и понякога кацаше по раменете и, защото бе разбрал кой може да обича истински. Додо бягаше от мен; нямам представа по каква причина, макар че аз също го обичам. Сега Додо ще осиротее и не ще може да кацне на нейните раменете. Защото в тази ужасно тъжна нощ, това е ужасно невъзможно. Мисля, на разсъмване отново да нароня трошици по терасата и се надявам да ги приеме от мен.
Когато се роди нашият син, Ве беше най-щастливата майка на света. Обичаше го болезнено и той порасна с тази любов. Порасна бързо и бързо избяга. Сега нашият син е много далеч и го замества Додо. Изобщо този Додо се оказа много подходящ заместник на всички липсващи. И запълва празнотата в душата на Ве. Не, не е Годо, а Додо; чакайте, че малко забравих какво съм споменал вече. Съвсем малко, защото тази амнезия е в ограничени мащаби.
Разбира се, спомням си често и за моята майка, която някога – много отдавна /как ми се губят годините/, чужди хора намериха овъглена в едно пепелище. Моята майка не успя да понесе самотата от липсата на баща ми и една ужасна нощ /как се намножиха тези нощи в живота ми/, се хвърли в огъня. Нямам представа защо е предпочела такава мъчителна смърт; вероятно огънят е горял в душата и дълго преди това. Вие виждали ли сте една овъглена майка? Дано не ви се случва никога да го видите; не ви го пожелавам! И сега ми е ясно, че нещо в нея е било овъглено дълго преди това.
Не зная как и на кого да се помоля за овъглените души. Защото никога не съм бил вярващ. Може би това е моят проблем; на мен ми е пределно ясно, че религията е занимание за наивници, какъвто не мога да бъда, макар да предполагам, че тази заблуда лекува болката с някакви странни внушения.
За разлика от мен, Ве е дълбоко религиозна. Тя колекционираше икони – предимно с образа на Богородица и ги поставяше на всевъзможни места. Намирал съм ги навсякъде из нашия дом. Това е къщата с иконите от далечни времена. Разбира се, на първо място Богородица с младенеца. Самата тя – Ве е една Богородица, но младенецът го няма и вместо него тук е Додо. Сега Ве гасне и Додо ще умножи броя на сираците. Господи, готов ли си да приемеш още една овъглена душа? Това те питам аз – дълбоко невярващият. Питам те още защо си предписал на тази свята жена такава мъчителна смърт – аз дълбоко невярващият?
Чакайте, чакайте, да не забравя за М! М е нашата мила дъщеря, която не успява да си спре сълзите. Това е много трудно, когато ги имаш в изобилие.
За разлика от нея, очите на Ве са сухи, защото тя няма сълзи. Най-вероятно ги е изплакала отдавна заради мен или заради нещо друго. Това е тайна, която никога няма да разгадая.
Всъщност, преди малко забелязах една единствена сълза в едното и око; чудно от къде се е взела при този повсеместен дефицит. Ве винаги е била корава жена с любящо сърце. Може би това е една от формите на любов, но не съм много вещ по тези въпроси. Сега се опитвам да компенсирам своята вина, защото май винаги съм бил виновен за нещо. Страхувам се че съм непоправимо закъснял.
Ще добавя към тази продължаваща нощ и една огромна луна, надничаща мълчаливо през прозореца. Случва се в нощта малко преди Коледа, когато има много празнуващи – може би повече от умиращите; това не ми е дадено да зная. И нямам достъп до подобна статистика. Тя е на разположение на Бога, в когото аз не вярвам. Може би Той е обикнал Ве по своеобразен начин, заради нейната преданост и по този повод – възнаградил с ужасяващо страдание. Не ми са съвсем ясни Божиите дела.
Умирането продължава и аз съм тук, за да гледам. Може би това е неговото възмездие заради моето неверие. Съжалявам, но това, което виждам не ме вдъхновява за любов към Него.
Казват, че сега се е родил Божият син и всички празнуват, а моето участие се изразява в присъствие при най-нечовешката трагедия на света. Една безкрайна агония в една безкрайна нощ. Не ми се иска да се повтори и при мен подобно събитие /няма как да съм сигурен/ и трябва да помисля още от сега за своето своевременно излизане от играта. Предпочитам да бъде без Неговото участие, тъй като съм ужасен от делата Му.
Лотрек, присъствайки на собственото си умиране, го изразява по своеобразен начин: „По дяволите, адски трудно се умира!” Лотрек не споменава нищо за Бога, но се сеща за дяволите, което май е доста по-реалистично.
Само че Ве е много набожна и аз съм сложил на възглавницата икона. – Богородица с младенеца – един от нейните любими образи. Не мога да я лиша в такъв момент от нейните светии. И се чудя как да се помоля за душата и, след като съм невярващ и Те просто не ми обръщат внимание. Или може би са по-глухи от мен. Точно така – считам, че всичко е поради оглушаването. Между другото, скоро се снабдих с клечки за почистване на уши, заради собствените си проблеми. Може би се налага да ги подаря на Господа /сигурно има нужда от тях/, но не го виждам наоколо. Значи оглушаването е съчетано с ослепяване. Някой беше казал, че Бог е любов, но не си спомням кой е. Опитвам се, но не мога и малко се съмнявам в такава любов. Макар, че едва ли нещо ще се промени, ако се случи. И то е пределно ясно, макар че не се вижда края.
Мисля си, че Исус е бил щастлив по своему, защото неговият Отец го е възнаградил със сравнително бърза смърт. Ако това е наградата за вярващите, то всички бързо умиращи трябва да са щастливи.
Но за Ве не е така. Тя умира дълго и мъчително. Тя поема въздуха на глътки, защото дишането за нея е трудна работа – засега все още... И кой знае до кога? Въпреки това не съм привърженик на евтаназията; мисля, че тя е тук някъде, душата и витае наоколо, а после ще я няма завинаги и това ме измъчва. И самотата ще стане необятна като онази необятна вселена в прозореца. Трудно ми е да си го представя, а и нямам понятие дали е само въпрос на навик. Не ми е ясно как ще мога да я превърна в спомен, защото винаги е била спомен. Въпреки многобройните си отсъствия, сега не съм склонен да си създавам други навици. Вероятно, защото съм зодия Рак – подвизаващ се под знака на Селена и още – в компанията на Астарта, Артемида, Хеката, Клото – все езически богини с проклети навици. Проклета зодия!
Бих могъл да добавя към портрета си, че съм един неуспял писател, както и много други, занимаващи се с подобни манипулации. Разбира се, не ме издават, а тези, които ме четат в интернет, също не са значителна група. Преди бях склонен да обвинявам системата за книгоиздаване, опираща се на традициите, но вече си мисля друго. Вероятно няма с какво да заинтригувам евентуалния читател и в този смисъл, съм само един обикновен графоман, който обича да си губи времето по този начин.
Сега наблюдавам агонията на Ве /не помня колко пъти го повторих/ и нищо друго не правя. Аз съм един временно присъстващ – по-скоро регистратор на събития и колекционирам агонии. Агонията на Ве ми напомня агонията на цялата нация. Където повечето майки очакват избягалите си деца. И не могат да ги дочакат.
Никак не е трудно да се опишат подобни състояния – елементарна работа, дори за графомани. Само дето не ми е ясно кой ще го чете това нещо. Хората не обичат тъжни истории, особено в такава светла нощ преди Рождество. И се налага да си го чета сам. Отново го прочитам и отново. И така нататък... Това е нещо като обратно броене.
Ве също не ме възприемаше като писател и предпочиташе своите религиозни писания. Малко преди да започне агонията тя разгръщаше една книга за живота на Исус. Наоколо се подмятат безброй стари календарчета, които тя събираше много старателно. Намерих из нейните неща един задушаващо тъжен стих или опит за такъв, посветен на нашия далечен син и нищо повече. Някакъв самотен вик на измъчената душа на една любяща майка. Вероятно от тогава е и тази разяждаща болест, от която няма спасение. Ве не е никаква поетеса, а само любяща майка като всички майки по света. Малко, но достатъчно. Господи, какво е сгрешила тя в своя мъничък живот, че и пращаш такива непоносими страдания?! Има ли те някъде или си окончателно оглушал!?
Но сега е нощ и Додо спи на терасата. Замества мен и нашия далечен син. Направих му една малка къщичка от стиропор, за да не мръзне, но той не я хареса и спи на друго място. Не успях да го свикна на такъв лукс; има си други предпочитания.
Но Ве има нужда от въздух. Чудя се как да се справя с този недостиг; безсилието ме смазва. Дишането е откъслечно и липсите се наслагват. Какво е нужно, не зная. Докторите също не знаят.
Сещам се отново за онази разкъсваща сърцето скулптура на Камий Клодел с онази самотна молеща се – протегнала ръце към Бога и ми е ясно, че въпреки голямата си любов, Камий е била непоносимо самотна.
Но Ве не е Камий и не може да потушава болката си, ваейки скулптури. Ве беше обикновена жена и ходеше с метлата из къщи, защото само така умееше да изразява любовта си към всички. И да рони трошици за Додо. Ве не можеше да понася самотата, поради което беше винаги самотна. Само така си обяснявам факта, че искаше да ме вижда около себе си, за да полага грижи за мен; не можеше да си представи нещо съвсем простичко – че не винаги се нуждая от нейните грижи; имам други планове и други посоки. Ве не признаваше другите посоки; ползваше само една – тази към сърцето. Кой знае защо? Може би по същите причини, поради които полудя Камий Клодел и моята майка се хвърли в огъня.
Но сега се чудя защо разказвам всичко това в минало свършено време и кой ли ще си разваля настроението да го чете? Та тя е все още жива! Все още диша! Чувам ясно това накъсано дишане по време на агония, въпреки оглушаването и трупам тишина в съня на паяците. Оглушаването няма нужда от молитви, въпреки молитвата на Камий Клодел.
Сега се опитвам да бъда с Ве, защото преди все нямах време. Едва ли ще мога да опровергая тезата на Рей Бредбъри, че умирането е занимание самотно, но не се намират алтернативи. В този смисъл самотата се умножава, защото животът е също занимание самотно. Виждам около себе си ужасно много самотни души, блуждаещи в сянката на тротоарите.
Додо е една черна птица с бели петна под крилата. Долиташе и отлиташе някъде, после се връщаше и /вече го споменах/ много обичаше да каца на раменете на Ве. Но повече няма да може да каца на раменете и, защото Ве си заминава завинаги. Виждам измъчената и душица, която отлита, заедно с отлитането на Додо.
Налага се да потърся онзи черен креп, който ще ми трябва. Сещам се как се е случило. Вероятно Ве го бе приготвила предварително, защото е знаела, че скоро ще ми послужи; наистина трогателна грижа. Нямам какво друго да направя; предавам я в ръцете на Бога, защото вече не мога да я задържа при себе си. Вече съм ужасно безсилен да го сторя.
Тя е твоя, Господи; успокой душата и, защото аз не успях! Дай и утеха, защото аз вечно отсъствах дори, когато съм тук! Тя е една много тъжна душица, която заслужава това. Тя искаше съвсем малко – само да бъде обичана. Приеми я, Господи!!!

23.12.2013