автор: biser4e

Като в речна утроба расте и се дипли животът –
пеленаче, завито с пенливият поглед на бързей.
Душата прелива, небето се дави в охолство,
сетиво за любов – тишината полека се пълни.
В потока от облаци някакъв ням вестоносец
тихо вдишва мъгла и звънливо издиша на струи.
Като ручейче слиза отгоре дъжда и си спомняш
ти си лек и прозрачен, когато обичаш безумно...
Нататък, в ждрелото, повлича умът стремоглаво
времена и посоки в кръга на бездънната същност.
Сънуваш хриле или че с крилата си плаваш,
и така се завръщаш в съня, като в празнична къща.
И гладен, и жаден, възторжен и сляп за живота,
настояваш за плът и плътта те побира обратно.
Тежи светлината, пълни очите ти с воля
и се спуска по хълма сълза на отвъден приятел...
Учуден от своята сянка, делиш на парчета
живота на тук и отвъд, крило или враг е човека,
възторг – любовта или дарба внезапно отнета.
А сърцето – престъпник на всяка отчаяна клетва.