автор: Rodenavlotos

Розо, перла в утробата влажна на мида
розо, капнала малка сълза от окото на Бога
сутрин ставам по тъмно, листенцата нежни да видя
нощем пак те бленувам и очи да затворя не мога
ти, Кралице, на моите мъжки копнежи
как отглеждах те само, как топлех те в зимните нощи
как от бури те пазех, затворил те в шепите нежно
как, разпъпила пазва те гледам, а моля за още...
как не стихва гладът ми по твоята щедра утроба
розо бяла, превърнали нощите в бели
и мъртвецът ще стане и тръгне след тебе от гроба
ще върви подир теб, без да пита дори накъде ли
а пътеката, ясно, тя води направо към Рая
утре ти ще си мъртва, съблякла красивата дреха
как без теб ще живея от утре изобщо не зная
как душата ми празна след теб ще намери утеха
Градинарят, подкастрящ човешките грешки
който реже от дъно онази любов невъзможната
едва вчера създал те да радваш очите човешки
ще размаха безмилостно утре голямата ножица