автор: apostola

Летях във Космоса навън
и свирех лунната соната.
Под лунно-слънчевия звън
венчавах слънцето с луната.

Представих се, че съм звезда
и съм по Божия повеля.
И с тънка тога в резида
започнах сватбена неделя.

Събрах ги ангелите все-
по облаците се качиха.
А пък в небесното трасе
цветя звездите закачиха.

Короните приготвих аз
и им ги сложих на главите.
А в тоз върховен божи час
запя и хора на звездите.

И тука гафа се прозря...
Тотално всичко се разбърка.
Короната от слънце изгоря.
Луната тъжна се обърка.

Забягна тя и се покри-
венчавката ни се разтури.
В дън небесен тя се скри
и край на сватбата ни тури.

Посрамихме се тъй пред Бог
и аз се върнах на земята.
А във небесния чертог
остана песен недопята.

И от тогава та до днес
в небето заедно не греят.
Луната свети ни нощес,
а слънце през деня ни грее.