По светлото на дните ме обичай.
По равното на всеки кръстопът.
Когато съм добра и съм различна.
И нямам мисли. А пък имам плът.
Но знай, че само падне ли пердето
и залезът до края изгори ли,
в единствен миг - като стрела в сърцето,
внезапно тленността ще ни отмине.
Ще полетим въздушни, бездиханни...
На ангелското в белия копнеж,
над покриви и над звезди, нетрайни,
душите ни ще се превърнат в скреж.
Стихът ще зашепти - като във църква.
Като молитва - ласкав, неизплакан.
Обичай ме сега. Докато мръкне.
До тъмното на дните ще те чакам.
Венцислава Симеонова