автор: secret_rose

В надипления здрач
на сънените борове...

... дантелени небета се преплитат.
Измръзнали мотиви в самотните им стволове,
в короните, в сърцата им,
в очите.
По нещо си приличаме. Навярно самотата...
А толкова напомня на присъствие
с диханието топло, с гальовния си вятър -
гората - сънно~прелестно невръстна.

Студено е. Нормално е. От зимата е. Вярвам си.
Но помня, че обичах ледовете...
И помня как разлистваше зората
ти
и някак си
наоколо туптеше от сърцето ти...
И после как поройно потушавах сетивата
и тръгвах към безкрая нова, боса...
в замлъкналите сенки и кипариси.
В душата ти.
С отдаденост такава, чипоноса. (:

Навън вилнее смърт. И лед. И коледна украса.
И улиците не вървят от студ,
от студ... и реквиеми.
Не ме примамвай с дарове от слънчевата раса,
отдавна се научих как
животът се отнема.