автор: fyon

А зимата е безпризорно куче,
което из мъртвилото снове.
И как пък все на него ще се случи
да го подгонят всички ветрове.

Едно е куче жалко, куче сиво,
изгонено от Божия приют…
Върху капаците на шахтите се свива
и носи целия вселенски студ.

Настръхнало, опашката подвита,
поглеждаш го, помисляш си: „Ела”,
преглъщаш го и влиза ти в очите
валмо от козината на мъгла.

А може просто да ти е кутрето.
Достатъчно е да го прибереш
и да го заобичаш от нослето
до края на опашката от скреж.

Загърбям го и тръгвам си смълчана.
Мразът ме близва също мълчешком.
Да знаех само дом как да му стана…
Докато още мога да съм дом.

Фьон