автор: TeaNicolaeva

Имало едно време един стар, добър и самотен дърводелец, който изработвал чудни играчки. Винаги преди Коледа той правел по една красива дървена въртележка. Не много голяма, не много малка
точно толкова, колкото да се побере в човешка ръка. На дървена поставка била закрепена ос, а отгоре стоял покривът, разперен като ветрило. От него висели звънчета и звездички. На долната площадка имало дървени кончета с позлатени гриви и сребърни опашки, а до всяко едно от тях била закрепена свещичка.
Когато свещичките се запалели, нагорещеният въздух се издигал нагоре и покривът се завъртявал. Тогава звънчетата и звездичките запявали прекрасна песен. Всяка Коледа той си избирал по едно дете, на което да я подари. Тази година се спрял на малката Натали, сирачето от дома срещу неговата къща. Дърводелецът познавал Натали. Тя била забележително дете. Всеки ден ходела в работилницата и с поглед, пълен с възхита, попивала работата на майстора. И когато от неговите ръце излизала поредната играчка, Натали радостно пляскала с ръце и винаги прегръщала дърводелеца. Той много често си мислел да вземе детето и да се грижи за него, но за съжаление бил доста възрастен. А и какво може да научи малко момиченце от един старец. То имало нужда от майка и баща, които да му подарят целия свят. Когато правел въртележката, той си мислел за Натали и си нарекъл наум: „Нека всяко завъртане да й носи радост! Пък кой знае? Каквото Бог е приготвил!“
Забравих да ви кажа, че горе на хълма, където цъфтят сините теменужки, имало невероятен замък, целият обвит в сребърни лалета – цветята на мъката.
Живеели там Граф и Графиня, които загубили своето дете отдавна. Те много се обичали навремето, но тази загуба ги потопила в отчаяние и мълчание.
Така изглеждал дворецът – приказно тъжен.
Един ден Графинята отворила двореца да вдиша от сините теменужки, когато чула далечна песен. Сякаш стотици звънчета носели из въздуха зимната песен. Тя отворила вратите и тръгнала по песента, като по невидима нишка. И стигнала до дърводелската работилница. Отдавна този град и се струвал чужд. Но сега... сега... Тя стояла и слушала... Застанала пред дома за сираци и почукала. Отвътре отворили и се смаяли, защото преди Графинята много често идвала с купища подаръци и храна, докато не изгубила пътя. Тя влязла в къщата и водена от песента, стигнала до огряна от зимната светлина стая, където малката Натали си играела с въртележката и сякаш чуден хор от ангели й пригласял. Графинята не била виждала такова прекрасно дете. Тя седнала на земята, прегърнала я и двете останали така, заслушани в прекрасната мелодия. Така ги заварил дърводелецът, който носел цял кашон играчки за децата от дома.
Той тихичко дръпнал пердетата и сякаш знаел какво ще види там. Пак тихичко се усмихнал, а сърцето му силно се разтуптяло.
„Свърших си работата – помислил си той. – Целият ми труд не отиде напразно.“
Една малка искра припламнала – искрата на чудото.
И те заживели щастливо? Да! Но не заради вълшебната въртележка, а заради вълшебните си сърца, защото само вълшебното сърце може да види пеещата въртележка и ангелите, иначе невидими за човешките очи.