автор: anonimapokrifoff

Вървеше в някакъв призрачен коридор, по чиито стени се виеха увехнали цветя – щом ги докоснеше, те оживяваха и багрите им го заслепяваха. В дъното се виждаше приведена старица. Приближаваше я. Не, не беше бабичка, а зряла жена със силно тяло. Застана пред нея и тя вдигна глава – едва напъпило момиче с крехка фигурка. Плетеше нещо странно – две торби, от които излиза много дълъг конч. Приличаше малко на чорап, но не беше, затова попита:
- Какво плетеш?
- Нахуйник – отвърна момичето.
- Ха! – шашна се той. – Ти да не си Петра от „Последна любов в Цариград” на Павич?!
- О, не. Тук е обратната страна на Времето. Не аз преминавам през него, а то – през мен. В дома ми се събират Осемте вятъра, завързват се на възел и затова всичко е навсякъде и никъде. А ти си моят мъж.
Боже! Тази наистина беше луда.
- И как го разбра?
- Когато ти слезе под земята, дясната ми ръка престана да разплита и остави лявата да си върши работата.
- Е как под земята, като цъфтят цветя?
- Цветовете им са при мен, а корените им са горе и дишат с хрилете си – отвърна момичето, неестествено навело глава на една страна.
- Защо си държиш главата така? – не се стърпя той.
- Защото в дясното ми ухо, което е към теб, е душата ми, а тя много обича да слуша мъжки глас. Недей да говориш тихо, че в стремежа си да те чуе може да изпадне, да се търкулне нанякъде и после трябва да си търся друга. А тази е почти нова, рано ми е да я сменям.
- Имаш ли някаква представа как е латинското наименование на болестта ти?
Момичето не отвърна и продължи да плете. Нахуйникът вече беше... ами беше огромен, а май не му се виждаше още краят. Не му беше лесно да го каже, но винаги бе поставял обективността над всичко:
- Щом съм мъжът ти, за кого тогава е това чудо в ръцете ти? Очевадно не е за мен...
- Хихихи! – разкиска се малката. – Естествено, че не е за теб, а за Змея.
- Ами тогава жени се за Змея!
Тя въздъхна отегчено и лявата й ръка спря да плете. Дясната се опита крадешком да докопа плетивото, но си каза „Я се дръж!”.
- Змея е истински мъж, в него има само един пол. Той не познава нито Страховете, нито Милостите. Аз също трябва да родя истински мъж, но за целта ми е необходим някой, в когото живеят и мъжкото, и женското начало. Ти си идеален. Истинският мъж никога не може да създаде истински мъж. Той не се сеща да отмести сянката си и да позволи на детето да расте.
- Искаш да кажеш, че в себе си нося жена?! Прекаляваш! Признавам си, че нямам пенис като на Змея, но иначе съм си съвсем редовен...
- Хайде сега, обиди се! В теб има едно русо момиченце със сини панделки. Така е, защото майка ти, като те е носила в утробата си, е прескочила пепелянка – Мъдрата Смърт, освен това е държала дясната си ръка на гърлото – там, където е Малкия Страх.
- Какъв е той?
- Това е страх за себе си.
- Щом има малък, трябва да има и голям.
- Да, той е син на първия, но е много по-силен от него. Ще го познаеш, когато станеш баща: Големия страх живее под сърцето, в слънчевия сплит. Това е страхът за децата.
Ахааа. И как точно той, уравновесеният човек, попадна в центъра на тази глупост? Сигурно е от бутилката вино на вечеря.
- А в теб има ли и мъж?
- Разбира се – момче с ударено коляно, защото е паднало от колелото си. Аз съм повече мъж от повечето мъже. Но това е типично за много от жените.
- И като как си представяш съвместния ни живот? Ти си плетеш нахуйника за Змея, а аз ти слушам празните приказки?
- Думите никога не са празни. Те вибрират с небесната си същност и разместват земните пластове. А плетката трябва да я довърша, за да ме остави Змея на мира. Преждата е коса от гърба на дърта дива коза, пресукана с коприва.
- Мааалееей! Ами ти ще му ощавиш оная работа!
- Това е целта – да го жули. Само тогава ще му пресъхне жаждата по мен. А ти ще останеш тук. Приспи ли ти се, ще те слагам на дясната си гърда – нощната. Преди да се събудиш, ще премествам главата ти на лявата, за да чуеш стадото на Утринните звънчета, което пасе при изгрев...
Гледай ти! А той си мислеше, че е писател...
- Ще зачена от теб – продължи момичето, – щом Луната стане мъжка.
- И кога е това, смея да попитам?
- Когато е тънък сърп, глупако. Тогава тя покосява снопа, падаш и не знаеш дали ще си нареден на кръстец, или ще изгниеш на земята... После става все по-женска. И те вършее, за да отдели тялото ти от плявата на душата.
- Извинявай, но смятам да си ходя. Благодаря ти за интересния разговор.
- Не забравяй – потрепери гласът й, – че ако се обърнеш назад, никога повече няма да си тръгнеш.
Той докосваше цветята и те се превръщаха в пепел. Зърна сянката на момичето върху стената – сгърчена, с издадена остра брада и нос като клюн. Старица. Не може да бъде! Не е видял, тя беше толкова, толкова млада! Поиска да я погледне за последен път.
Не се обърна.

Препрочете написаното. Беше се постарал да придаде някаква логика на парадоксалния си сън. В последно време нямаше вдъхновение, беше зациклил. Може би подсъзнанието му се активираше нощем и открехваше врата, зад която стояха непознатите му възможности? Дано да е така, защото в противен случай беше свършен като творец.
Дали безсилието му предизвика отчуждаването на жена му, или отчуждаването й беше двигател на безсилието му? Както и да е, нещата между тях не вървяха. Беше неприлично по-млада от него. После започна да остарява мълниеносно. Като че ли ласките му отнемаха свежестта й. Баба му казваше „С какъвто се събереш, такъв ставаш”. Тогава защо той не се подмлади, а тя вехнеше като отсечена бреза? Може би момичето от съня му грешеше и той беше истински мъж, под чиято дебела сянка нищо не вирее.
Жена му искаше дете, а той категорично се противеше. Беше стар. Беше диабетик. Каква генетика щеше да предаде? И нямаше време, за да го види пораснало. И защо да добавя страх и болка към емоциите си? Страх и болка не за себе си, а за плът от плътта ти, кръв от кръвта ти.
Тя не постъпваше честно. Когато се ожениха, той й каза изискването си и тя го прие. Сега се отмяташе. Внушаваше му, че е негова жертва. Че любовта им и съществуването й нямат смисъл. Искала да остави не просто нещо, а някого след себе си. Той се задоволявал с книгите си, смятал ги за достатъчни, за да се обезсмърти, но тя? Тя, която е обикновена жена? И иска да живее като обикновена жена...
Много въпроси, ужасно много въпроси и лошото беше, че той за всички тях имаше отговор. Ако липсваше такъв, щеше да търси, да попадне може би в пространството на чувствата, а сега разумът го беше впримчил в стоманения си капан.
Изкъпа се и се приготви за излизане – имаше среща с жена си. Тя пожела да разговарят навън. Беше седнала в градината на ресторанта. Август властно бе превзел тези географски ширини и умело заблуждаваше, че лятото никога няма да свърши. Гледаха се над чашите си със студено бяло вино. Този път тя не плачеше.
Вероятно беше повече мъж от него. Искаше да роди дете, което със сигурност щеше да отгледа сама. Да го води на гроба му, то да дълбае с поглед земята, а тя да му казва, че татко му е на небето. Да му показва книгите му и когато порасне, да го кара да ги чете. То да усеща, че баща му е в пожълтелите страници и никога – в живота му. Има ли някакво оправдание, което да извини причиняването на всичко това?
Жена му го гледаше като вещ, която не е успяла да задържи. Пръстен с диамант например, с който се разделяш, защото трябва да си купиш храна – без нея ще умреш. И тя вероятно щеше да умре, обсебена от невъзможната си идея да има дете точно от него.
Беше наистина остаряла. Лицето й имаше размити контури, плътта й висеше предадено. Трябваше да я освободи от себе си, и то веднага.
Тя каза, че щом не иска да я направи майка, се разделят. Сега. Той стана и си тръгна. Луната тъкмо бе изгряла и острият й сърп го прободе. Докосна розовия храст в градинката и той разцъфтя. Стори му се, че с крайчеца на окото си видя как жена му се превърна в момичето от първата им година. Не може да бъде! Само преди секунда беше стара, толкова стара... Знаеше, че ако се обърне, никога няма да си тръгне от нея.
И се обърна.