Отиде си... И лятото угасна.
Безмълвно стихна морската му жар
на дланите ми. И за миг пораснах.
А може би светът е остарял.
За този миг или за цяла вечност.
Но стъпките останаха без път.
Бездомен вятър ме прегръща вечер,
за да ме стопли в тънката си плът.
Отиде си... Небето потрепери
и се изсипа като дъжд в очите ми...
И празнота в зениците намери.
Обувките се скъсаха от скитане....
Сърцето натежа като олово
в гърдите ми. Безцветна самота
се разпиля край мене. Непокорно
в листата на дърветата изгря
една гореща болка. Запулсира
и се разля под топлите клепачи.
Пред прага ми приятели не спират,
но не боли, щом в тъмнината плачат
щурци. Щом вятърът е сам -
в косите ми потапя сини пръсти.
А аз не мога нищо да му дам,
дори и бог да ми отстъпи кръста си.
Отиде си...
Венцислава Симеонова