автор: azzurro

Коленете ритмично повдигаха нагоре и надолу полата, като показваха част от бедрата. Краката, обути във високи кубинки на босо, натискаха педалите на колелото. Тялото и се накланяше наляво, надясно в ритъм. Косата и се залюляваше закачливо, като на малко дете. Привлече го странната въртележка зад гърба на църквата, която бавно събираше зяпачи. Не беше виждал такава и колкото повече се вглеждаше, толкова по-интересни неща откриваше в нея - оригинални, смехотворни, закачливи.
Старо поцинковано корито, превърнато в превъзходна лодка. Въртележка на мечтите от 50 - те години. Хората се трупаха. Децата пипаха с ръце каишките и странните форми. Едно се престраши и се качи на импровизирания самолет от.... Възрастните гледаха със странен блясък в очите. Спомени от младите им години се бяха превърнали може би в това, което винаги са искали да бъдат, не бяха вече скучни вещи от ежедневието. Въртележката не се задвижваше с електрически мотор. Просто трябваше да се качиш на едно от двете колела заварени симетрично от двете и страни и да завъртиш педалите. Това го очарова, гледаше момичето с какъв естествен, неподправен ентусиазъм натиска педалите и старите вещи оживяват. Не и беше лесно, за това бяха нужни двама. Той не се поколеба, яхна другото колело и въртележката полетя. Тя го погледна, леко наклони глава, като да благодари и съучастнически му се усмихна. На него ли? Бузите и се зачервиха от усилието. Имаше усещането, че не я интересува какво става в момента, по-скоро си представя, че се намира сред полето и волно препуска по някой черен, междуселски път покрай летните, избуяли треви. В един момент той усети, че трябва да употреби по-голямо усилие. Тя бе спряла и го гледаше в очакване. Той разбра - времето бе свършило и други деца чакаха да се качат. Татковците нещо не бяха ентусиазирани да бъдат двигателите. И отново те двамата се втурнаха в препускането из въображаемото поле. Той си представяше, че кара след нея, като се опитва да я догони, но разстоянието не се променяше. Виждаше профила и, обърнат напред, зареден със силата на младостта. Замириса на сено и макове. Продължаваше да е втренчен в коленете, които завихряха непретенциозната пола и я замятаха в двете посоки. Тя се обърна няколко пъти, като му кимна отново с глава. Или той така си мислеше. Май! Какво ли не си измисляше този месец. Лек удар в педалите го изкара от унес. Тя бе спряла и го гледаше. Очакваше и той да направи същото. Той се усмихна, леко притеснен, че не е следил броя на кръгчетата. После слезе от колелото. Видя я да минава покрай децата. Бащите платиха с дребни монети удволствието. После се качиха следващите. Той се отдръпна полека сред тълпата. Тя го потърси с поглед да му благодари, но не го видя сред множеството, а и вече притъмняваше. Той се оттегли сам и бавно закрачи по улицата. Хората го побутваха, а той, вече потънал в мислите си, не ги забелязваше. Един друг май бе заседнал в гърлото му и не му даваше мира, един отдавна отминал безвъзвратно май. Тръсна глава и продължи, по-добре беше да забрави.
Майските дъждове - радост за едни и приглушен, сподавен стон за други. Изкачваше стъпалата мокър до кости. Напук на всичко не разтвори чадъра си.Усещането да си жив се нуждаеше или от силно убождане до капка кръв или от дъжд, който да напълни обувките ти до горе и да тече през теб като река. Отвори вратата на апартамента и разходи следите на дъжда навътре из всички стаи. Мокър се хвърли на леглото и затвори очи. Още малко макове, слънце и момичето от въртележката. Кафето го върна към реалността, не можеше да има нищо общо с нея.
Лятото пухтеше с пълна пара под прозорците му и той, с леки уговорки, реши да излезе привечер. Тръгна по познатаия си маршрут. Малката тълпа от хора го накара да забави крачка и да се загледа. Нещо трепна в него и замириса на макове. Приближи се и потърси с поглед момичето. Тя въртеше педалите. Видя го, очите и се заковаха в него. Другото колело вървеше отсреща само. Нещо го привличаше като магнит да се хвърли и да го яхне, и да препуснат отново заедно. Не го направи, стисна здраво ръце в джобовете, а после с въздишка се обърна и си тръгна.
Ноември пристигна глух и натрапчиво сив. Есента запремита листата си.Улиците опустяваха една след друга. Само площадът покрай църквата оставаше, както винаги шумен. За зло или добро, в миналото хората бяха живяли в хладния периметър на сянката и. Сега беше централна забелижителност за туристи, запълващи празнотата от поклонници, но все пак тя ревниво следеше броя им да не намалява. Малките свещи блещукаха в тъмните ниши покрай стените, а черните, металните дарителници скъпернически стискаха в плътно затворените си, тънки, обковани уста монетите на даряващите. Те падаха с глух и плътен звук като в преситен, лаком, ненаситен търбух. Той рядко влизаше тук, но днес реши да потъне в тишината на храма. На излизане подари монета и си тръгна.
Тя приближи до старата сграда. Дъждът мокреше косите и. Тази вечер въртележката щеше да работи без нея и вероятно нямаше да я дочака. Кубинките натиснаха тежката врата.
Беше задрямал над всички проекти и книги. Ранната тъмнина и умора го приспа. Сънуваше покрива отсреща. Виждаше съвсем ясно, като през бинокъл белезникави и пухкави гърбове на две птици бебета, по-големи от родителите си. Чудеше се какви са? Ами да, това са сови! Колко са големиии! Ехааа, изпадна във възторг. И до тях, техните родители. Но какво става, покривът е пълен с птици, обърнати с гръб. Изведнъж започнаха бавно да се завъртат, застанали до самия ръб на олука. Ооо, превръщат се в хора, облечени в различни дрехи, на различни възрасти. Искаше му се да извика, но се уплаши да не ги стресне, да не стъпят на криво, можеха да паднат от покрива. Ситуацията беше толкова деликатна. Боже, те са стъпили на самия ръб и бавно премесстват крака, като се обръщат. Толкова са различни. Най-отпред е застанал възрастен мъж, облечен в панталон от тъмнозелено кадифе и тютюнево сако, обут в мокасини. До него, дама с овехтяла шапка и голямо цвете. И още други, наредени по самия ръб на целия покрив. Бавно всички леко и внимателно, да не нарушат баланса и да не бутнат някой, се поклоняват, като на сцена. Звук от силно ръкопляскане, като в театър. Той също им ръкопляска. Събуди се от шума на собствените си ръце. Погледна ги застинали във въздуха. Хора – птици сови??? Нещо искаха да му кажат. Не разбираше. Не, не беше това, по-скоро някой чукаше силно на врата. Стана и отвори. Пред очите му стъпалата затичаха на куц крак до самия връх, завит като черупка на охлюв от топлите морета и спряха до него. Окото на стария асансьор ги погледна, като огромна екзотична птица, която не издържа и полетя нагоре и надолу в пространството на ажуреният цилиндър на шахта-кафез.
- Как ме намери ? - попитаха очите му.
- Проследих те! - се чу шепотът на дивите треви.
В стаята му нахлу аромат на макове и селски път.
Навън ноември хвърляше ядно върху светлината на уличните лампи ситен дъжд, примесен с лепкав сняг.