автор: Milvushina

Продължение от първа част. Истинската приказка за Снежанка можете да прочете тук

Не си мислете, че съм хладнокръвен убиец. Сърцето ми не е от камък, не мога да посегна на младо момиче и да гледам безучастно как животът го напуска. Трябваше да избера по-малката от двете злини и да се доверя на друг да извърши тежкото деяние вместо мен.
Внимателно премислих възможностите си. Изкушавах се да заложа на отрова, но явното убийство на вероятния престолонаследник щеше да нанесе голяма вреда на короната. Трябваше да намеря начин да го представя като трагичен инцидент.
Ненавиждам лова. Какво удоволствие има в това да преследваш едно животно хванато в капан и да гледаш ужаса в очите му докато умира? Всеки може да разрушава, но малцина – да градят. Ето защо аз предпочитам да бродирам, но пък принцесата обожава да ловува. В главата ми се оформи план. Можех да наглася убийството на Снежанка така, че да изглежда като ловен инцидент. Кралят замина за провинцията, а на следващата сутрин повиках помощника на главния кралски ловджия и поисках да ме придружи на кон в градината. Добре разбирах колко голям риск поемам и гласът ми трепереше.
- Оливър – обърнах се към него аз. – Имам важна задача за теб. Ако приемеш, ще те направя богат. Ако откажеш, главата ти ще хвръкне като на пиле.
Очите на помощник-ловджията се разшириха.
- Слушвам Ви, милейди – кимна той.
- Принцесата съобщи намерението си утре да отиде на лов. Ти ще я придружаваш както обикновено. Щом тя се отдалечи в преследване на животно, искам да я пронижеш в сърцето със стрела. Сетне ще кажеш на Негово Величество, че София е била нападната и убита от глиган.
Мъжът пребледня.
- Милейди…
- Скоро на краля ще му се роди нов наследник – казах аз със стисната челюст. Думите едва се отрониха от устните ми. – Принцеса София е заплаха за моя син. Направи каквото ти казах и ще те обсипя със злато от глава до пети. Откажи ми и ще се развикам, че си ми посегнал, а до вечерта ще си увиснал на въжето. Изборът е твой. Какво решаваш?
Той ме изгледа така, сякаш аз бях ловджията, а той – диво животно в капан. Наложих си да отвърна на погледа му с цялата си кралска твърдост.
- Ще го направя, милейди – отговори съвсем тихо мъжът.
- Помни. Провалиш ли се, ще те унищожа. Успееш ли – чакат те титли и имоти.
Цяла нощ не спах от тревоги. Потна и изтормозена заспах едва на сутринта, когато се събудих от звука на ловджийски рогове. Веднага изтичах на терасата и погледнах. Помощник-ловджията помагаше на принцесата да се качи на коня си. Хайката потегли. Оставаше ми да се моля и да чакам.
Новината дойде привечер. Приех главния ловджия и помощника му в тронната зала. Двамата се проснаха ничком пред трона. Разтреперяният ловджията ми съобщи, че принцесата е паднала от коня си по време на преследването и е била стъпкана. Разяреният глиган бил обезобразил момичето до узнаваемост, но е заловен и убит. Попитаха ме дали желая да видя тялото на София. Само при мисълта за това стомахът ми се обърна. Призля ми, а придворните ми се спуснаха да ме свестяват. Значи, помислих си аз, делото бе сторено. Наредих глиганът уж убил Снежанка да бъде нарязан, осолен и сготвен за вечеря. Отпратих ловджиите, написах писмо и на часа повиках вестоносец. Ако се налагаше, трябваше да язди ден и нощ, но да занесе посланието на краля. След това поисках сама да разпитам всеки член на ловната дружина.
Главният ловджия и благородниците твърдяха, че София подгонила животно и изчезнала в гората. С часове я търсили, но накрая намерили само окървавеното тяло на принцесата. Последен пред мен се изправи помощникът Оливър.
- Говори – казах му аз.
- Принцесата вече не е заплаха за сина Ви, милейди – отговори той тихо.
Ловджията ми подаде една кесия. Аз я отворих и видях в нея прекрасната златна диадема със смарагди на София. Беше й подарък за шестнадесетия рожден ден от баща й и принцесата не се разделяше с нея. Изпитах облекчение примесено с ужас. Страшното дело бе извършено. Снежанка бе мъртва. Смъртта й щеше да лежи на съвестта ми до края на дните ми.
Щом вестта го застигна, Кралят се върна на мига от провинцията. Насаме в покоите ни му показах бижуто на дъщеря му. Щом го видя, Хенри се просълзи.
- Не исках да повярвах, че наистина вече я няма – каза той след дълго мълчание. – Скръбта е моя и на целия народ. Без наследник короната е в опасност.
- Не за дълго, милорд – усмихнах му се аз. – Аз очаквам дете. Сърцето ми подсказва, че ще бъде син.
Предчувствието ми се оказа вярно. Осем месеца по-късно дадох живот на прекрасно малко момченце, което нарекохме Едуард. Раждането на престолонаследника най-сетне успя да утеши краля, който искрено скърбеше за загубата на дъщеря си. Всички в двореца празнуваха, народът ликуваше, а от всички – най-много аз. Нямаше по-щастлива майка от мен. Синът ми растеше здрав и силен, а аз го обичах от цялото си сърце. Не след дълго ни се роди и момиченце. Така изминаха четири блажени години.
Един ден на петата година в двореца дойде куриер и ми съобщи, че носи дар за мен от мой роднина. Помислих, че е от малката ми сестра и много се зарадвах. За мой ужас щом отворих кутията, в нея намерих точно копие на огледалото, подарък от баба ми. То беше придружено от бележка, на която пишеше: “Погледни се, убийце. Харесваш ли какво виждаш? Поздрав от Снежанка”. Изтървах го, сякаш държах не огледало, а отровна змия и то се счупи с трясък. Принцесата беше жива! Една седмица място не можех да си намеря. София не ми изпращаше това послание току-така. То беше закана. Ако кралят научеше, че съм се опитала да отнема живота на дъщеря му, щеше да ме прокуди от двореца да садя картофи в най-студената провинция. Кръвта ми се смразяваше при мисълта, че София може да посегне на братчето си, за да си върне короната. Страхът е като невидима змия, увита около шията. Стяга те, задушава те и не ти дава да дишаш. Той е като неизлечима болест, коята всеки ден бавно те убива.
Трябваше да всяка цена да разбера какви планове крои София. Първо опитах да издиря подлия ловджия, който ме беше измамил. След като му платих щедро, го бях отпратила далече от двора. Стражите намериха дома му празен, буренясал и запуснат от години. Търсиха го без резултат, но на мен и не ми бе нужно друго доказателство – делата му говореха по-ясно от думите. Вместо да убие принцесата, предателят я бе пуснал да избяга.
Арестувах конният куриер, който ми бе донесъл огледалото. Напразно го разпитваха в затвора - не знаеше нищо. Повтаряше една и съща история: един дебел, набит търговец го повикал и му платил да ми достави подаръка. Не му се представил дори. Изпратих шпиони в четирите краища на кралството, но от принцесата не открих и следа.
Точно година по-късно отново получих подарък по конен куриер. Този път беше евтино копие на златната й диадема. “С бижута и с тялото си платих за свободата си,” гласеше посланието. “Дългът ти се трупа, кралице! Разплатата наближава.”
Изпаднах в ярост и строших на малки парченца диадемата. Докато вилнеех в покоите си, дойде вестта, че кралят е паднал от коня си и е тежко ранен. София щеше да почака. С нея щях да се заема след като се погрижа за баща й. Кракът му беше лошо счупен. Той така и не зарасна както трябва, а на мястото на удара се образува зловонна язва. Болката постоянно измъчваше краля, а аз от кралица се превърнах в болногледачка за застаряващия си, вечно кисел съпруг.
Всяко зло за добро: болестта на Негово Величество бързо го направи силно зависим от мен. Никой не можеше да получи аудиенция без моето позволение. Аз зорко следях цялата му кореспонденция и внимавах да не получи писмо, което не съм проверила. С лекота щях да пресека всеки опит на София да се срещне с баща си. Не след дълго шпионите ми изпратиха вест: седмина знатни благородници на север събирали войска. Предвождала ги чудно красива млада жена със снежнобяла кожа и дълги черни коси. Не изпитвах и капка съмнение, че един ден принцесата ще нахлуе в столицата и ще поиска престола. Какво щеше да стане с децата ми тогава? Можех ли да позволя гражданска война в кралството, което бях обикнала като втора родина?
Не можех! Веднъж бях понесла на плещите си тежкия кръст на убийството. Вече бях платила с угризения и с безсънни нощи за престъпление, което така и не бе извършено. Аз повече не бях малкото, уплашено момиче от чуждото княжество. Времето ме бе превърнало от крехък къс желязо в закалена стомана. Взех решение. Трябваше отново да изпратя убиец, който да довърши делото.
Първо опитах да подкупя прислужницата й да я удуши с копринен конец. София успяла да я надвие и се отървала на косъм. Втория път изпратих търговка, която да й продаде най-изящната копринена рокля напоена с отрова. Късметът пак се усмихнал на принцесата, защото камериерката й се изкушила и щом изгладила роклята, тайно я облякла първа.
Три пъти се бях опитала да премахна София и трите пъти съдбата беше на нейна страна. Ако исках да се отърва от нея завинаги, трябваше да се заема лично. Не случайно казват, че на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам. И така, престорих се на болна пред краля и му казах, че трябва да се лекувам на минералните води на север. След това поех на север. Беше дошъл ред да провърви и на мен.


Следва последната, трета част