автор: samotnik

Дюнерът беше не само вкусен, но и твърде голям. Вярно, изядох го, но малко с напъване, колкото да не го оставя на котките и гларусите. Всъщност, тогава нощта тъкмо започваше, гларуси нямаше. Котките бяха три.
Не знам дали лакомията е моя характерна черта или аз съм характерен белег на лакомията, но без дори да се замислям си поръчах голям, вместо среден дюнер. Обаче това, което получих ме запрати в неосъзнатия рай на всеки прегладнял човек, който знае, че точно в тази тъмна понеделнишка вечер му се яде точно голям дюнер от магазинчето на ъгъла. Не онова, осветеното като център на ядрена експлозия, в което първо се редиш да платиш на каса, после се редиш за да си получиш опакованата храна от някакви усмихнати младежи, навряни в неудобно еднакви раирани униформи, а другото, което съществуваше от зората на демокрацията и всеки път, когато го видех ме подсещаше за Анкх Морпорк от Света на диска и продавачът на кренвирши с характер. През прозрачните витрини на първото се забелязваха някакви изтупани дами, които се редяха за да поръчат храна за изтупани господа, облакътени на прозорците на черни мерцедеси, паркирани по средата на еднопосочната улица. Имаше и едно синьо БМВ.
Да, той беше наистина огромен.
Докато го ядях така и не разбрах кое ми достави по-голямо удоволствие – размера или вкуса. Не разбирам защо хората се отнасят с такова отвращение към подобен тип храни. Месото се купува от магазина, същото онова, което масовката мята на барбекюто всяка събота и неделя. Набучено на шиш, то се върти непрекъснато пред пламъците на газова горелка, докато бавно се изпича. Соковете му се стичат равномерно по всички страни без да пропуснат поричка или загубено из мазнината мускулно влакънце. Сосът. Да, заради него е. Онзи, белия, дето ти мажат хлебчето преди да нахвърлят съставките в привидно безразборна купчина, независимо дали е с лук или без лук. На мен не ми пука, никак не мога да си представя шизоиден психопат, чиято едничка цел в живота е тайно да разпространява генетичния си материал сред хората, в ролята на майстор на дюнери. Веднъж, докато лежах в болницата от хепатит А, в съседната стая имаше една готвачка в пицария. Кофти, нали? Не съм гей, впрочем.
Найлоновата торбичка, в която го поставяха, удобно го обгръщаше от всички страни, държеше го стегнат и не позволяваше нищо от пълнежа да изпадне. Изядох го до трохичка, дори се поколебах дали да не оближа мазните остатъци по дъното на торбичката. По первазите на тревните площи бяха насядали някакви младежи, вглъбени в мълчаливо напрегнато SMS общуване. Отказах се. Трите котки ме гледаха втренчено, без да издават звук. Изхвърлих пластмасовата торбичка в кошче за боклук.
Около входа на театъра бе започнала да се събира тълпа.
Застанах под един висок бор в изчакване половината от семейството да се появи. Стройно младо момиче с руса коса, вързана на конска опашка, ме позагледа на миг, после отклони поглед. Навярно тя също чакаше някого, обаче не бях аз. Черни, може би тъмносини джинси подчертаваха стегнатите и крака. Съвсем се бе смрачило и не можех да определя цвета. Виждах, че е красива. Чакаше, без да бърза. Аз също. Най-малката четвърт от семейството ми трябваше да пропусне постановката, тъй като не минаваше възрастовата граница от четиринайсет години.
Хората се трупаха на стълбите, долавяше се приглушена глъчка, парчета разговори, прелитаха реплики. Тъмнината искреше от спотаено очакване. Билетите за точно тази постановка се разпродадоха още преди месец. В крайна сметка, всеки иска да чуе възгледите на учителя за всеобщата просвета. Важно е, просвещава.
Приятното усещане за пълнота в стомаха започна да преминава в неприятна тежест. Оригнах се незабелязано и усетих незабавно облекчение.
Русото момиче все така стоеше до мен, право и красиво. От време на време ми хвърляше кос поглед. Кого чакаш, мило момиче? Приятелка, приятел? Съдбата си? Не я чакай. Тя сама ще те намери. Друго може и да не може тази Съдба, но това го умее отлично. Намира те.
Не мога да сбъркам високия силует на жена си, когато изниква от тъмнината. Излъчва аристократизъм, истински и неподправен. Красива е. Дори след двайсет и една години, прекарани с мен, е красива. Грубоватия силует на сина ми до нея контрастира приятно и разпръсква агресивното си послание. Недодялана агресия, в която крие обърканата си душа. Спокойно, сине - искам да му кажа - не се тормози, всичко това ще премине, това е само епизод от живота, който е прекрасен.
Вместо това му правя забележка, че ходи облечен като клошар.
Някакви изтупани дами слизат от някакви черни мерцедеси, докато облизват устните си и влизат в театъра. Тълпата несъзнателно им прави път. Синьото БМВ го няма.
Влизаме почти последни.
Сядаме в претъпканата зала и чакаме. Тежестта в стомаха ми се изгубила някъде и съвсем съм забравил за дюнера. Сит съм, това е. Какво ли стана с момичето отвън? Дочака ли съдбата си? Хвърлям поглед към жена ми, която седи между мен и сина ни. Очите и са някак отнесени, като тъмни екрани, зад които се прожектират презентации, ценообразуване и отношения с колеги. Хващам я за ръка.
Сцената се озарява от светлина и избухват аплодисменти.
Започва.
Близо два часа по-късно свършва.
Светът стана по-добро място.
На излизане очите на жена ми излъчват красота. Казва, че и се яде дюнер.
Все някой ден ще я заведа до Лувъра.