автор: zebaitel

Драги Monsieur Houellebecq,
Поздравявам Ви! Успяхте да ме впечатлите! Сънувах, че се катеря по някаква стълба с хлъзгави дървени стъпала, за да дойда да видя Изабел, която боледува от известно време. Вие ми отворихте, бяхте си пуснали брада, бяла, а иначе бяхте само по бельо, което подчертаваше загорялото Ви тяло и изпъкналите мускули. Аз влязох малко по-
устремно, отколкото Вие очаквахте в антрето и зърнах през отворената врата на спалнята Изабел, която лежеше неподвижна, завита до брадичката, подстригана почти нула номер и с някакъв стрък билка, която стърчеше от устата й. Вие рязко, но безшумно затворихте вратата на спалнята под носа ми и настояхте, че Изабел е добре и си почива, докато ме подтиквахте обратно към вратата. Аз се престорих, че Ви вярвам, но Вие подушихте, че не Ви вярвам, защото човешкият страх и недоверие се надушват най-лесно. Слязох колкото можах по-бързо по хлъзгавите стъпала, завих зад къщата и тъкмо щях да се опитам да побегна, една странична врата се отвори, вие се присегнахте оттам, сграбчихте ме с една ръка през устата, за да не издам звук, с другата натиснахте някакво копче на гърба ми, между последните две ребра, което ми причини болка и аз се замятах в ръцете Ви, но Вие нямахте никакво намерение да ме пуснете и всичко беше жълто, много наситено жълто, и вие ми прошепнахте Вашето любимо „защо да поддържам функционирането на тяло, което никой не докосва?”.

Старостта дебне отвсякъде, не само от проскубания образ в огледалото, който даже не виждаш съвсем ясно без очила, а не можеш да се къпеш с очила. Клъвва те по ставите, измерва с най-късия сантиметър талията ти, ако въобще се забелязва талия, надипля изтънялата ти кожа на поне десетина места, най-уязвимото сякаш е вътрешната част на бедрата и си свива гнездо в мозъка ти. После почва да расте там и от малка пепелянка, която обикновено кълве де що види и най-много теб самата чрез езика ти, достига размерите на боа. Може ли човек постоянно да ходи с боа в главата си!? Особено жестока боа, която не иска да задуши мозъка ти изведнъж, а затяга и разхлабва хватката си по някакви си нейни причини. Ирина оставя книгата, изгася нощната лампа и става. Вече се е съмнало, гларусите отдавна я викат навън да си говорят, всъщност, те й крещят, протяжно, с една особена фалцетна нотка в края на фразата, замахват заплашително с крила, но тя знае, че това е най-обикновен поздрав към нея и се усмихва. Само понякога и се приисква да закрещи в отговор. Напоследък не й върви на книги, в смисъл, авторите са много добри, но все мъже, главните герои също са мъже и най-важното е, че всички те не могат да понесат старостта или не точно старостта, а невъзможността да го вдигат и да чукат. И правят от това трагедия и съответно, роман! Ирина не може да знае със сигурност как се чувства един мъж, но й се вижда адски нелепо цялото съществуване на човека да се крепи на върха на пениса му, да зависи от чувствителността на едно малко парченце кожа, при положение, че тази чувствителност е биологически заложена и има лимит.
Излиза на терасата и се дръпва веднага. На отсрещния прозорец младият мъж пие кафе, пуши и гледа право в нея, а тя е по нощница, къса при това, сигурно чак оттам се виждат разширените й вени, коремчето и увисналия й бюст – само това, че е голям създава фалшивото впечатление, че не е толкова увиснал! А мъжът е млад, в това няма съмнение, все пак, Ирина вижда до съседния блок по-ясно отколкото собствените си нокти на десет сантиметра от носа. Двата блока имат странното свойство да се приближават и да се дърпат назад в почуда и леко отвратени от собствените си образи. Сутрин, като Ирина не виждат много добре, а и не са си интересни и се гледат отдалеч, но вечер, по-скоро нощем, когато само премрежените им очи клепат в мрака, се държат като набъбнали тинейджъри, които се опипват задъхано от двата края на пейката, а обмяната на секрети е само въпрос на минути. Тя харесва тинейджърите. Има чувството, че обществото нарочно ги отъркалва първо в катран, после в перушина, за да може да ги сочи с пръст и с погнуса да страни от тях, за да не се оцапа или да ги ръчка с крива, лайняна пръчка, която понякога достига до бялата им сърцевина и я наранява. А перушината всъщност ги пази. Под нея могат да се правят на врабчета, на лешояди, на крадливи свраки и даже на любимите й, стабилно черни и издръжливи врани. Тя няма представа, защо враните са й толкова любими. Има навика да ги наблюдава през прозореца, особено зиме и контрастът между заледения, мръснобял сняг и широките им, черни човки на фона на онемелите от студ, оцъклени клони я докарва до възторг. И тя преди години приличаше на врана – плътни, черни коси, ококорени черни очи, голям нос, дебели устни, само красивият бюст и задник и предизвикателната й походка закачаха мъжките погледи и ги влачеха след себе си.

За Мартин сутрешното кафе и сутрешната ерекция са нещо неизбежно, сладко-горчиво и с вариращ ефект върху настроението му през деня. Сексът сутрин го прави уверен, горд, не може да продължи повече от няколко минути, защото през нощта му се е насъбрала толкова много сила, че ще се пръсне, ако не я излее веднага, а кафето след това закръгля удоволствието, заедно с цигарата. Жена му не понася да се прави секс или да се пие кафе с неизмити зъби и това разваля, не, направо убива удоволствието. При тази мисъл той може дори да се лиши от ерекция и затова пие кафето на прозореца, пуши и чака жената отсреща да се появи на терасата, а през това време членът му се опира леко до радиатора на парното. Той не го докосва все още, само дърпа жадно от цигарата. Жената е руса, подстригана като момче, с гърди като зимни круши през лятото, твърди и заоблени, той вижда как дърпат тънката й трикотажна нощница ту насам, ту натам, докато тя изтупва чаршафите. Прави го с някакви заучени, фини движения, които карат цялото й тяло да вибрира и да излъчва топлина, която Мартин усеща като пръсти, плъзгащи се по топките му отзад напред. Представя си, че се казва Ирена, да, Ирена й подхожда най-много, ръцете й го подсказват, вероятно галят страхотно тези ръце. Още малко, още малко и ще се покаже, той вече се движи леко между ребрата на парното, но тя не се показва и той тръгва към банята.

Ирина не е измислила Speed Dating, нито е първата, която се опита да печели от това нововъведение за запознанство, но все пак беше една от първите, които, поради знанието на езици или вроденото си любопитство откри явлението, рекламирано в американски сайт. Идеята за нещо подобно в провинциалния град проблесна като слънчево зайче в ума й и изчезна, но само след няколко дни започна да просветва по няколко пъти на час и накрая се затъркаля като умело хвърлена топка за боулинг и помете кеглите на всичките й съмнения. Защо не! Евреи са го измислили, значи задължително е доходно! Оня равин Яков Дейо може и да е имал абсолютно други намерения, когато е организирал първата специална среща на необвързани евреи в Лос Анджелис през 1999, но не й се вярваше да не е осъзнавал, че начинанието му може да донесе нещо повече от обичайните предложения за брак. Ирина си нае две служителки, само две, избира ги много внимателно и им плащаше достатъчно, за да влагат в работата си максимум старание и изобретателност. Те подготвяха примерни справочници с въпроси, пущаха обяви, събираха такси, наемаха помещение и водеха самото събитие. Тя не се явяваше пред очите на кандидатите никъде – само стоеше в някое ъгълче на залата или зад някоя стъклена врата, гледаше и слушаше, понякога записваше. Интересуваха я разговорите на хората, начина им на мислене, промените в мисленето с възрастта и различията между типовете хора. Беше й безкрайно интересно и забавно, понякога тъжно, но никога скучно.
Барът беше скъпарско заведение с геобразна форма и удобни масички, разположени по протежението му. Мартин се забави, шефът го привика в последните минути преди да тръгне да му изложел накратко някаква клиентска инициатива. Мартин прецени за секунди, че е несъстоятелна, учтиво, но твърдо заяви позиция и приключи разговора възможно най-бързо. Пристигна на минутата. Мацката, която водеше събитието беше готина, със заоблено дупе, щръкнало малко повече от обичайното назад. Мартин почти не я слушаше, докато тя обясняваше правилата, минутите за разговор на всяка маса, къде какво да се запише. Беше ходил няколко пъти на подобни сбирки и знаеше какво ще последва, пък и беше тук да се забавлява, не да си търси партньорка, но знае ли човек. Той рядко се заглеждаше конкретно в лицата на жените, хвърляше един поглед и тренираният му мозък отчиташе предимство или щета, като при колите. Яркосиня копринена блуза на първа маса, пасва на тъмната коса, но прави бръчките по-дълбоки. Втора маса, обичам ли тенис, глупав въпрос – ако си high flier, просто трябва да играеш, изисква го позицията ти. Пиърсинг на езика, трета маса, възбуждащо, дали има и на пъпа, записвам я. Червена блуза и черен панталон, тъпа комбинация на типична офис гърла, говори припряно. Пета маса, скокливо блонди, прекалено дълги крака, тежък бюст, със сигурност няма силикон, леко отнесена, записвам я. Стабилни бедра, като товарна Татра, чудесна усмивка, чувство за хумор, но...ок, записвам я. Седма маса, мургаво миньонче, всичко си има, но, впрочем, в този ред на мисли, тоест, иначе казано – ужас! Мозъкът й задръстен с празни думи! Тая, ако решиш да я чукаш, ще ти изкара доводи, че не подхождаш под правилния ъгъл, но така, че да ти спадне, докато ти обяснява. Осма маса, леко притеснена, навива къдрав кичур тъмноруса коса на пръста си, вероятно детски навик, фини пръсти, ха, играе компютърни игри, интересно! Девета, определено юрист или мениджър, дошла задъхана от последното заседание, костюм, висок ток, резки движения, малък бюст, сигурно не си пада по стандартния секс, представям си я с нашийник и бич, не. Мартин стига до последната маса, досега скрита зад една от колоните и замръзва. Бяха го предупредили, че с цел по-интересни запознанства ще има изненади, но чак пък толкова! Срещу теб да се окаже собствената ти жена! Мамка му! Тя се прави, че не го познава, явно това също е част от играта, но той не може да играе естествено. Обхожда с поглед внимателно гримираното й лице. Вдигнатата коса й отива, а зад масата масивното й тяло изглежда даже привлекателно, облечено в тъмносин панталон и блуза в меко зелено. Тя се усмихва и му задава първия въпрос. Той не може да се съсредоточи, защо е дошла в speed dating, дали е усетила, че той го прави и иска да му отмъсти? Дали организаторите знаят, че са семейство, но са решили да експериментират? Какво прави човек, когато е хванат в подобен капан? Би трябвало да реагира светкавично и с риск да развали доброто впечатление за себе си, да прекрати представлението, но е явно, че той няма да го направи. Организаторите са заложили на това. Усеща, че ушите му пламват, както когато баща му го хващаше да лъже. Прекалено много обичаше баща си и му беше адски тъпо, когато се налагаше да го излъже, например, че търси хартиени кърпички в джоба на якето му в коридора, когато всъщност му трябваха пари за трева.
Крайчетата на устните й бяха леко вдигнати, когато му зададе следващия въпрос, а всъщност, погледът й казваше: „Видях ти ушите”. Почувства такава възбуда, че му се прииска начаса да захапе тези устни. Толкова пъти ги беше гледал, толкова пъти се бяха разтягали и свивали пред очите му, играейки крясък, молба, обикновена констатация, а той беше престанал да ги забелязва. Защо сега, защо сега матовият им блясък напомняше праскова, той даже подушваше аромата и устата му се пълнеше със слюнка. Посегна и прокара пръст по долната й устна, тя се стресна, после леко разтвори уста и го целуна.
Не си предадоха листите с партньорите, които бяха харесали, просто станаха и тръгнаха към изхода. Никой от организаторите не ги спря и не ги попита нищо. Награбиха се още в колата.

Драги Monsieur Houellebecq,
Вече не ме страх от натиска на копчето. Уверих се, че с болката се свиква, ако не е особено пронизваща, а цветът може да се промени в зависимост от напрежението, което упражняваш върху мозъка си. Той трябва да бъде накаран да работи и колкото на по-високи обороти, толкова по-приемлив цвят. Да заплетеш по някакъв начин човешките взаимоотношения и да наблюдаваш как или се разплитат или се накъсват на неизползваеми конци се оказва изключително стимулиращо упражнение за позастарели тела с действуващи мозъци и аз възнамерявам да се възползвам от това неземно удоволствие, както между прочем го правите и Вие. Искрено съм Ви благодарна за неоценимата доза негативизъм, която ми подейства на всички ерогенни нива. Чувствам се задоволена.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Алюзията в разказа е към романа „Възможност за остров” на френския писател Мишел Уелбек / Michel Houellebecq /, р.1956г.