автор: Nadie

- Много си красива! Обичам те!
Мъча се да не ревна. Така ми люти на очите от гадното, на което смърди.
- Казвам се Иван. Ти?

Протяга ръка. Стискам машинално. Поглеждам крадешком – дебилен, ухилен, беззъб, в омърляните си ръце върти малък транзистор с антена. Пращи и стърже. Грижливо взема билета ми и го продупчва.
- От работа ли се прибираш?
Започвам да кимам ситно и бързо. Неудобно ми е от хората, които са ни накачулили. Не искам да ме виждат да си говоря с него.
Навежда се и ми прошепва тайно: - Знаеш ли на какво ми приличаш? На наркоманка. Те така си клатят главите като теб.
Автобусът - тъмен. Видях само ръката. Тупаше седалката до себе си. Късмет – да седна посред час пик. Какъв ти късмет! Ама като блея!
Задръстването е безнадеждно. Няма мърдане!
- Живея на улицата. Майка ми ме изгони, щото съм бил голем. Тя е в Роман. Аз съм на 17. Ти на колко си?
Синът ми е на 17. Умен, красив и силен. Не съм го изгонила, макар и голям. Плащам му таксите в училище, пера го, готвя му. И му давам джобни.
- Аз вчера бех на митинга. Виках им на полицаите, псувах ги! Нали за това ходиме.
Кой от всичките митинги, чудя се. На провинцията срещу София? На толерантни срещу нетолерантни? На млади срещу възрастни? На прости срещу сложни? Този, на който баща ми дойде от Разград или този, на който бях аз? Или третия, на съседа – бръснат мутант, сглобен от от 90% омраза и 10% ненавист? Едва ли на третия...
- Аз съм все тука, в автобуса. Топло е. Отивам до края и после – обратно. Цел ден. Тоа шофьор е добър. Не ме гони.
Мисля си за въшки и краста. Започвам да се паникьосвам. Не зная какво да му кажа. Какво говорят майка терезите в такива случаи? Ела да се изкъпеш у нас? Ще ти дам да ядеш? Нали после никога няма да иска да си тръгне. Готова ли съм за такава отговорност? Човек ли съм? Говорим големи думи и вършим велики дела, а като дойде време да бъдем наистина милосърдни, наистина, не стерилно да превеждаме пари или да пращаме есемеси, сме като на чуждо място. Вместо в Орландо – в Орландовци.
- Учил съм. До първи, втори, трети клас. Мога да чета. Ти можеш ли?
„Каручката Кръчмата на народа Веселба до зори с участието на Илиан”, изчитам на един дъх билборда на Орлов мост. Не съм се радвала така на зелен сфетофар, откак бях хукнала презглава да раждам.
- Тука ли слизаш? Аз съм все в тоя автобус, да знаеш. Ако се возиш на него, пак ще се видим! Много си красива, като принцеса си!
Посяга да ме целуне. Дръпвам се рязко. Той не се обижда. Само казва делово: - Дай си билетчето, че ме глобяват.

Спирката на Орлов мост е уютна – светла и хаотична, а въздухът е чист като в Хималаите. Скачам в 280, пълен с окъпани ранобудни студенти, които се прибират да спят.

Да му бях дала някой лев... Поглеждам се в стъклото. Не съм красива. На човек не приличам!