Три стръка любов потопени във моята ваза.
Във ваза, която е всъщност съда на душата.
А ти не оставяш съда на душата ми празен.
Ти, който и сутрин, и вечер подменяш цветята.
Ръцете ти мъжки отрязват на утрото пъпките.
Подреждат треперещи тази любов-икебана.
Аз все се напрягам да чуя отнякъде стъпки.
Но тихо е. Няма те. Само цветята набрани.