Посвещавам на Ели и на майка ѝ Емилия.
"Да можех душата си с ръце да разтворя, щях да ѝ я дам цялата." Емилия
Всичко се започна от едната тъпа кашлица.
Повтарях на Еми да отиде на лекар, но тя свиваше рамене и казваше, че нищо ѝ няма. Повтаряше, че не ѝ се чакало с часове в поликлиниката за някакъв сироп. Мина един месец, а кашлицата не си отиваше и аз почти насила заведох дъщеря си на лекар.
Той я прегледа и не чу нищо смущаващо в бронхите, но за всеки случай поиска да направим рентген на бял дроб. Отидохме още същия ден. Докато чакахме за резултата навън излезе един дребен лекар с тънки бели мустаци и попита коя е Емилия. Дъщеря ми стана, а докторът я изгледа бавно от глава до пети. Попита я дали пуши, а тя поклати глава отрицателно. Изтръпнах. Мъжът не каза друго и се прибра обратно в кабинета, а аз седнах отново да чакам с гърло пресъхнало от страх като пустинен пясък.
Успокоих се едва когато получихме снимката, а в заключението пишеше: “бял дроб – б.о.”. Върнахме се да я покажем на лекаря. Той я гледа дълго и съсредоточено, все едно търсеше десетте разлики в две картинки. Накрая докторът остави снимката и без да го молим ние написа на Еми направление за кардиолог. С дъщеря ми се спогледахме.
- На белите дробове им няма нищо – обясни той. – Сърцето ми се струва уголемено. Може да е от лошото качество на снимката. Тя е младо момиче и едва ли ѝ има нещо на сърцето, но за всеки случай отидете при специалист да я видят на ехограф.
Цяла нощ не спах от тревога. Не ми излизаше от ума сериозния поглед на доктора от рентгена. Еми имаше лекции от сутринта до вечерта на другия ден, но аз настоях да отидем още на сутринта. Казвали са ми, че в английския език има една дума за пациент и търпелив. Онази сутрин разбрах защо. Не ме свърташе на едно място и ръцете ми трепереха за цигара, но не смеех да изляза навън, да не загубим ред в тълпата. Д-р Недева ни прие ни едва към обяд. Показахме ѝ снимката, а тя помоли Еми да легне, за да я прегледа.
В кабинета беше адска жега. В коридора ни тракаха зъбите от студ, което не пречеше вътре да надуят парното до пръсване. Една дебела вада пот се стичаше от едната страна на врата ми, а ме втрисваше от страх. Еми лежеше на кушетката с оголени гърди. В погледа ѝ се четеше смесица от примирение и досада. Ясно ми беше какво ѝ се върти в главата: искаше ѝ се да е в университета и да се види с новия си приятел. Разбирах я, нали и аз съм била на нейната възраст. На всяко хубаво младо момиче му се мисли за любов, а не за болести.
Прегледът на Еми с ехографа продължи цяла вечност. Докторката се беше навела към екрана и гледаше изображението на екрана с каменно изражение на лицето. Не смеех да се обадя и да попитам какво става, затова си седях и гледах безпомощно отстрани. Накрая лекарката разпечата снимките на сърцето, подаде салфетки на дъщеря ми да се избърше от гела и ѝ каза да се облече.
- Уголемено е – каза направо д-р Недева. – Сърцето трябва да е с размерите на юмрук. Ето толкова. Нейното е двойно по-голямо.
Лекарката събра двете си ръце в ръце в юмруци и ги допря. С Еми се спогледахме.
- Какво означава това? – едва се осмелих да попитам.
- Не пречи да се води нормален начин на живот, но би могло да доведе до аритмия. – Д-р Недева зададе куп въпроси на Еми: дали се задъхва често, дали спортува често, дали я болят гърдите. Дъщеря ми отговори, че след пневмонията, която е прекарала преди година половина, повече не е ходила на йога, защото започнала бързо да се изморява на тренировките. Призна, че понякога гърдите наистина я болят. Аз зяпнах от изненада. Защо нищо не ми беше споменала досега? Докторката попита дали не е отслабнала драстично наскоро.
- Не съм – каза Еми.
- Дилатацията на сърдечния мускул е симптом на друго заболяване – обясни кардиоложката. – Кардиограмата също не е съвсем в норма. Трябва да направим кръвни изследвания. Касата покрива кръвната картина и СУЕ. Другите трябва да ги платите. Ще решим какво ще правим като се върнете с резултите.
Изтеглих всичките си пари от банкомата, а те едва стигнаха да платя за изследванията.
- Сто лева?! – писна Еми. – Сто лева за кръвни изследвания?
- Ще ги дадем – отсякох аз и платих.
В лабораторията взеха кръв на дъщеря ми и ми обясниха, че мога да следя за резултатите по Интернет, но някои от изследванията щели да отнемат поне една седмица. Очакването бе като да стоя под брадва, готова да падне върху мен. През половин час проверявах дали нещо не е излязло. Еми не говореше за посещението при лекаря и прекарваше цяла вечер навън с приятеля си, но ми убягваше, че е разсеяна и угрижена. За пръв път я виждах да се страхува.
Така ги правят изследванията сега, че всеки грамотен човек без медицинско образование да ги разбере. Сърцето ми подскочи като видях, че са качили резултате. Затаих дъх и се помолих, но когато отворих очи, насреща ми се облещи числото 350 срещу креатинкиназа. Срещу граници стоеше само до 140. Сега вече до болка знам, че този показател сочи към сериозно сърдечно заболяване, но и тогава не ми беше трудно да се досетя, че е на лошо. На много от другите резултати също видях звездичка – знак, че не са в норма. Призля ми.
Имах да изкарам още два часа на училище, но как можех да преподавам урок като знаех, че детето ми е много болно? Обадих се, че трябва спешно да отида на лекар и тръгнах. По пътя взех дъщеря си от университета и двете заедно се върнахме в болницата.
Показах на д-р Недева онези изследвания, които вече бяха готови. Тя ги прочете внимателно, а после хвърли на дъщеря ми поглед, от който кръвта ми замръзна. Изпитах много странно усещане в този миг, сякаш се бях намерила в странна картина на Дали или Маркс Ернст. Всичко ми се струваше шантаво и сюрреално, като в сън, от който бях на път да се събудя. Само че не се събуждах. Като в сън си спомням какво ни обясни лекарката за заболяването на дъщеря ми и как ни изпрати на спешна ангиография. Еми седеше до мен втрещена с ръце притиснати до гърдите.
Някак в себе си се надявах, че е станала грешка и още утре на сутринта всичко ще си бъде както преди. Не беше. Две седмици живеех живот като в гъста мъгла. Не знаех къде се намирам, нито къде да търся път. Не можех да ям, да спя, да мисля. С това последно изследване взеха малко парченце тъкан от сърчицето на Еми и ми казаха именно онова, което никоя майка не иска да чуе: че детето ми е тежко болно и че животът му е застрашен.
Не бях чувала за миокардит преди. И защо ми е да чувам! Под сърдечни проблеми винаги съм разбирала любовни неуспехи. Като малка Еми си счупи ръката и повече не ни се беше налагало да влизаме в болница. От кое небе падна този гръм? И защо върху моето дете?
А толкова си я обичам Еми! Една-едничка ми е моята звездичка. Забременях с нея във втори курс в университета, а сватбатата я направихме от кумова срама. По живот и по купони ни се ходеше с Митака, хич не ни беше до семейство. Само че природата си знае работата. Така е създала децата, че е лесно човек да се привърже към тях и да ги заобича. Идват да се гушкат, плачат за теб като ги оставиш сами, правят всичко, за да ти се харесат. Еми беше красиво малко момиченце, с едри черни букли и големи тъмни очи. Все се смееше със звънково си гласче и не беше капризна. Постоянно ми повтаряха, че е сладка малка кукличка. Невъзможно ми беше да си представя живота си без нея.
Страшно се гордея с дъщеря си. Беше отличничка в училище, а никога не съм я натискала да учи. Еми е весела и общителна, има много приятели, а около нея все се навъртат разни ухажори. Когато с Митака се разведохме преди няколко години, тя ми стана най-голямата опора. Загубих мъжа си от друга жена, но в замяна получих най-ценното – топлата прегръдка на детето ми, което ми казваше, че ме обича и че съм най-добрата майка на света.
Минаха шест месеца на лечение, които не дадоха никакъв резултат. Вместо да се подобрява, дъщеря ми отслабваше. Подпухна ужасно, а хубавата ѝ гъста коса започна да пада от лекарствата. Тя се принуди да я отреже до ушите и я дари за перуки на онкоболни деца. От малка си е такава. Колко бездомни кучетата и котета е прибирала Еми у дома, колко пъти е давала закуската си на просяци! И в три часа посреднощ да я потърси приятел, пак ще отиде. За щедър и добър човек казват, че има голямо сърце. Такава е моята Еми. Моята Еми с голямото, болно сърце.
Лекарите все ми повтаряха какъв късмет сме извадили, че сме открили проблема случайно преди да е станала твърде късно. Но кажете ми, как да бъда благодарна? Цветенцето ми увяхваше. Водех я на прегледи, затънах в заеми, за да ѝ осигурявам лекарства, прегръщах я и я обичах, и пак не беше достатъчно.
Голям сняг падна на Антоновден. Приятелят на Еми имаше имен ден и се бяхме събрали у дома на вечеря, когато тя се хвана за гърдите и запищя. Линейката едва дойде в големите преспи. Откараха я в спешното и като я прегледаха се видя, че функцията на дясната камера е намалена. Еми лежеше отпусната на болничното легло. Тъжният ѝ поглед изгори душата ми. Хванах ръчичката ѝ, нежна и крехка като крилце на пиле.
- Ще умра ли, мамо? – попита ме тя.
- Няма – обещах ѝ аз с цялата майчина сила на света. – Не и преди да прегърнеш пра внуците си.
Лекарите нямаха добри новини за нас. Изредиха се да я преглеждат всички светила от Трета Градска, но те до един бяха на едно мнение.
- Еми има сърдечна недостатъчност – каза д-р Недева. – Може по всяко време да направи фатална аритмия. Нуждае се трансплантация. Възможно най-скоро трябва да ѝ присадим ново сърце.
Толкова време успявах да запазя самообладание поне пред Еми, за да ѝ давам сили, но щом чух това, не издържах. Имах чувството, че стените ще паднат върху мен и ще ме смачкат. Задушавах се. Изхвърчах от болницата без шапка и шал. Не знам колко време прекарах навън в студа. Дори не го забелязах. Нищо не усещах, само тъпата болка, че детето ми е обречено. Ако бившият ми мъж не беше дошъл да ме търси по улицата с колата, може би щях да замръзна в някоя пряспа.
- Луда ли си? – скара ми се Митака. – Със сълзи нищо няма да оправиш. Да загуби майка си ли искаш?!
Той ме прегърна силно, а аз се вкопчих в него като удавник в сламка. Митака беше ученическата ми любов, толкова добре се познаваме. Женкар е, но най-много от всичко на света обича дъщеря си. Него го беше страх не по-малко от мен.
- Успокой се, Ленче – каза той по-меко. – Обещаха веднага да я включат в списъка на чакащите. Ще я транспланират и всичко ще бъде наред.
- Знаеш, че с нея няма да стане така – отговорих аз през сълзи. – Знаеш защо. Аз съм виновна.
С Еми имаме много рядка кръвна група, А2В-. Чела съм статистиката. Само 7% от българите имат кръвна група АВ. Само един на всеки девет е с резус фактор отрицателен. Една малка част от тях са от подтипа А2. Една шепа народ сме с тази група в България. Като студентка втори курс в университета ми хрумна да се спася от изпит като даря кръв, нали дават шоколади и няколко дни болничен. Направиха ми тест за групата и като видя резултата, сестрата отиде да го покаже на колежките си. Каза ми, че съм първият ѝ кръводарител в практиката ѝ с А2В-.
В България се чака средно по 19 месеца за сърце. Само че ако възможните донори се броят на пръсти, и за десет години може да не се появи никой подходящ. Бащата на Еми е В+, наследила е най-рядката кръвна група в света от мен. Това, което прави дъщеря ми уникална, я обрича на смърт.
Пари да трябваха, все някак щяхме да ги съберем. Щяхме да продадем всичко, да вземем заеми, да просим по улицата, но щяхме да се справим. В България има добри хирурзи, а Еми на чело на списъка на чакащите. И какво от това, какво?? Една година изтече в напразно чакане и борба с вятърните мелници, а краят не се вижда. Това са най-хубавите години на детето ми. Животът си минава, а младостта ѝ повече няма да се върне. Часовникът за никого не спира. Силите на Еми изтичат като пясък през пръстите.
Аз съм отчаяна майка на умиращо дете. Не мога да гледам отстрани и да не правя нищо.
А вие на мое място как бихте постъпили? Какво щяхте да направите, ако в гърдите ви биеше сърцето, което можеше да спаси рожбата ви?
Дадох на Еми живот веднъж, мой дълг е да го направя отново.
Толкова много научих за сърдечните болести откакто дъщеря ми се разболя, че все едно съм специализирала кардиология. Знам как да го направя. Трябва да пазя сърцето. Завършила съм физика, а след двадесет години стаж пресметнах най-важната задача по механика в живота си.
Винаги нещо може да се обърка. Гардеробът може да падне на другата посока или линейката да се забави. Поемам огромен риск, но избирам по-малката от двете злини. Аз знам, че детето ми ще страда. От опит знам и какво е да загубиш майка си. Но един ден когато оздравее, Еми също ще има деца. Ще ги обича така, както аз обичам нея, и ще ме разбере.
Такъв е естественият ред в природата и така трябва да бъде. Първи си отиват родителите, а после децата им. Какъв би бил животът ми иначе? Да остана съвсем сама, разведена учителка, в празния тристаен апартамент. Без надежда за бъдещето да оплаквам съдбата си до края на дните си. Какъв смисъл би имал такъв живот? И живот ли би бил изобщо?
След като сърцето ми започне да бие в гърдите на Еми, от болестта ще остане само лош сън. Ще взема едно хапче вечер, ще ходи на прегледи, но ще води съвсем нормален живот. Ще завърши университета и ще сбъдне мечтите си. Ще се омъжи и ще бъде щастлива. Няма да съм там, за да видя внуците си, но ми е достатъчно да знам, че ще ги има.
Време е. Писмата са написани. Механизмът, държащ гардероба, е готов. Ще се обадя, за чуя гласа на дъщеря за последен път. После на Митака, за да ме намерят още жива.
Една майка държи на обещанията си, Еми. Някой ден ще прегърнеш правнуците си. Животът е пред теб, мое мило дете с голямо сърце.
Прости ми, Еми. Смъртта е само кратък миг, но майчината любов е вечна...