автор: _katerina_

В дома на папа Климент Седми беше толкова тихо, че на човек му се иска да спре да диша, за да не наруши царящата хармония.
Ярката дневна светлина се лееше през прозорците, а уханията на разцъфнал жасмин галеха сетивата.
Когато Графиня Аламбра влезе в библиотеката, където я въведе икономът, Негово Светейшество съзерцаваше малък слънчев камък.
- Скъпа Елена, заповядайте мила моя, седнете!
- Много красив камък, позлатен ли е?
- Наистина е красив. Това е парче хелиолит. Казват, че е камък на здравето и откровеността. Не зная дали съм откровен със себе си, когато го съзерцавам и множество въпроси препускат през съзнанието ми. Гърците го свързвали с Бога на Слънцето Хелиос. Вярвали, че ободрява и укрепва тялото, дори подобрява състоянието на Духа.
- Значи ще съм сигурна, че сте искрен и не хитрувате - пошегува се графинята.
- Какво мислите скъпа, кое дава сили на Духа ни да вървим напред?
- Вие сте мъдрецът Ваше Светейшество. Какво знам аз, една грешница?! Любовта, вярата в някаква идея, стремежът към определена цел. Друг е въпросът дали винаги си заслужава борбата, която водим.
- Ако знаехме мило дете, кое е правилно и кое не, вероятно щяхме да сме праволинейни и нищо няма да научим от живота. А нашият Отец ни праща тук да учим. Дал ни е този дар избора, така ковем съдбата си. Дали го оценяваме, май не. Ще ти разкрия една тайна. Виждаш ли това малко петно върху камъка? То се мести по повърхността му от изток на запад през денонощието подобно движението на слънцето. Ще ти се стори невероятно, но когато човек вярва чудеса се случват. Не е ли чудо всеки един миг от живота ни?! Погледни дъждовните капки навън. Бързо падат и се сливат отново с майката природа, но носят усещане за неизразимо освежаване, дори бих казал пречистване. Погледнеш ли в тях виждаш цели светове, вселени. Ние сме частица от цялото. Тайната на човешкия живот е в неговия Дух. Той пък е приютен в Душата. Тя, от своя страна, се намира в сърцето и се храни с мисъл. Мисълта е в ума, а любовта - в сърцето. Едно да липсва - липсва живота.
- Щом парчето камък повтаря движението на слънцето, дали ние вървим по следите на Бог?
- Всеки върви по своя път Графиньо. Тревожите се за Вашия Капитан. Каквото и да предприеме, това е неговото решение, неговия избор.
- Мислите ли, че сгреших като го насърчих към тази война?
- Скъпа приятелко, само онзи невидим наш спътник - времето ще Ви даде отговор. Ако Давид победи този свиреп разбойник Хайредин, наистина ще го обявят за герой. Молете се за своя любим и Бог ще го закриля.
Графинята се поклони, целуна ръка на Папа Климент и напусна дома му.
Отиде на пристанището, живота течеше като пълноводна река. Хората се разминаваха, всеки потънал в своя свят. Едни разнасяха риба, други продаваха свежи плодове, две млади жени си шушукаха нещо и се смееха.
Елена седна на една пейка и се загледа към морето. Толкова мастилено синьо, какво ли искаше да й каже. Кораби пристигаха натоварени с подправки и чудеса от Новите светове. Други тръгваха да търсят своите победи в морските битки. Какво всъщност искаше Давид, тя така и не го попита. Ставаме ли егоисти, дори когато обичаме или това не е истинска любов?! Неговата вероятно беше, но за своята се усъмни. Сами сълзите бяха солени, но слееха ли се с морето придобиваха сила. Така и тя трябваше да се превърне от сълза в безбрежно море,за да преодолее страха от бъдещето.