Вълните са пътуващите кораби
на мимолетното, което ни убягва.
Понякога са приливът на сушата
от континентите навън побягнала.
Мистерията на едно начало
от сингулярност мъничка заченато.
Окото на джуджето бяло
от взиране сред звездността
прогледнало.
Не е ли всичко мъртво пак вълнение
на неродените от миналото обещания,
на незаченати безброй вселени
и техните нашепващи стенания.
Къде ни водят бледите галактики -
рисунка детска в тъмната безбрежност...
Побягва лъч, проклинащ самотата си
и като нея силно непотребен.