автор: Iszaard

Като повей на вятър си, галещ лицето ми.
Като тиха пътечка ме водиш наникъде.
Като няма скала, но със спомен за песен.
Като дъжд, който вече прелива в очите, си.

Като цвете бодливо в забравено пасбище,
скрило в пазвите свои извечните истини...
Щом пораснеш и станеш пределно изящно,
слънчев огън и тебе докрай ще разнищи.