автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (17)

Пътуването до кулата на Гаргасон се оказа дълго и изтощително. Оног и Валора избягваха оживените пътища и градовете, макар това често да им струваше дни забавяне. Дори един случаен поглед върху лицето на Валора можеше да им навлече ненужни неприятности. Въпреки че високият ръст на Оног и медальонът му на магьосник им осигуряваха достатъчна защита, те все пак предпочитаха да заложат на предпазливостта пред бързината.
Двамата прекарваха по цял деня на конете си, а вечерта нощуваха под открито небе или в крайпътни страноприемници, ако им се усмихнеше късметът. Вече приближаваха целта, когато се разрази страховита буря, а над главите им се изсипа цял леден порой. Оног и алхимичката се видяха принудени да рискуват и да потърсят подслон. С последни сили те се добраха до близкото село, където една самотна вдовица предложи да ги настани в дома си.
- За мен е чест да бъда домакин на магьосник и неговия чирак, господарю – увери ги жената.
Въпреки че зъбите му тракаха от студ, сърцето на Оног се стопли. Откакто бе станал чирак на Корнелиус, рядко му се случваше да се разговаря с непознати. Дълбоко в себе си той все още очакваше от тях да се наведат за камък и да го прогонят с викове. Вместо това те свеждаха очи и се обръщаха към него с почтителното “господарю”. Дори да забелязваха грамадното тяло под робата и издадената му челюст, селяните виждаха в него магьосник, а не полуорк. Макар че Оног цял живот бе копнял за уважение, все още му бе трудно да свикне с благоговението в очите на хората.
Не биваше да се учудва на отношението, което среща, напомни си той. Един войнстващ орк можеше да нанесе голяма вреда на един дом, но сам магьосник беше в състояние да изпепели цяло село без да се изпоти. Трябваше по-бързо да приеме тази мисъл и да свикне да се държи на положение. С новия ранг го чакаха и нови отговорности. Все пак, магьосник или не, зъбите му тракаха от студ като на обикновено селско момче. Подгизнали и зъзнещи, с Валора никога не бяха се чувствали по-благодарни да се намерят край запалено огнище с купа топла супа в ръка.
- Не минава ден без да си мечтая за гозбите на Хана – призна Валора. – Омръзна вече ми да карам на твърд хляб, сирене и сушено месо! А как ми се иска да я хвърля тази мърлява роба и да я накъсам на парченца колкото мравка да ги носи!
- Още малко търпение – успокои я Оног. – Не остана много.
На другата сутрин те платиха щедро на вдовицата и поеха отново на път.След седмица те достигнаха подножието на планината, където се намираше кулата на Гаргасон. Двамата уморени пътници отседнаха в най-близката страноприемница за последни приготвления преди края на похода. Оног поръча обилна вечеря за двама им:
- Искаме две големи порции овнешка яхния със зеленчуци. Да не пестиш от морковите и ряпата! Но първо ще започнем с топла чорба. Направи я по-лютичка и й сложи повечко пипер. Една голяма питка ще ни стигне. Ако ти се намира нещо сладко, дай и него, най-добре плодова пита с мед и орехи. Донеси всичко горе и по-бързо, че сме гладни!
- Да, господарю. На часа се заемам! – каза ханджията с мазна, угодническа усмивка.
Оног сам се погрижи за конете им, взе кучето-голем Брон със себе си и се върна в стаята при Валора. Алхимичката бе захвърлила безформената пътническа роба на земята и гледаше разсеяно през прозореца.
- Угрижена си – забеляза Оног.
- Така е – обърна се към него Валора. – След по-малко от седмица аз или ще бъда свободна, или...
На вратата се почука. Алхимичката бързо се отдръпна, а Оног отвори.
- Вечерята ви господарю.
Полуоркът пое подноса с двете димящи купи.
- Мммм, как хубаво ухае! – каза той щом отново останаха сами. – Топла чорбичка с пресен хляб. Направили са я точно такава, каквато я поръчах, ела да я опиташ.
- Не съм гладна – отсече алхимичката, която крачеше нервно напред-назад из стаята.
- От снощи не си слагала нищо в уста – напомни ѝ меко Оног. - Седни и вечеряй с мен. Светът изглежда по-малко тъмен и страшен, когато коремът е пълен с вкусна чорба.
Тя седна и се опита да хапне, но скоро остави лъжицата в пълната купа.
- Не мога – сви рамене тя. – Коремът ми е свит на топка! Не спирам да мисля за опасностите, които ме чакат. Гаргасон е коварен противник! Ами ако нещо се обърна? Ако той не ми повярва, Оног? Ако се досети, че еликсирът крие клопка? Ами ако не приеме сделката? Или ако намери начин да ме изиграе?
- Всичко ще се нареди, ще видиш.
- Как може да си толкова спокоен?! – каза тя невярващо.
- От години планираме този поход. Обмислили сме внимателно всяка дребна подробност. Не бихме могли да бъдем по-готови. – Оног остави настрана празната купа и се обърна към нея. – Дори ден и нощ да разсъждаваш над хилядите неща, които могат да се объркат, каква е ползата от това? Така страхът ти само расте и се превръща в твой могъщ враг. Да, ти разбираш, че Гаргасон държи съдбата ти в ръцете си, но и цяла нощ да не спиш от тревога, проклятието още ще е в сила и на другата сутрин.
Валора кимна с наведена глава и не отговори. Оног седна до нея и приятелски я прегърна през рамо.
- Знам, че си прав. И все пак изпитвам съмнения, такива съмнения…
- А аз – не. Силата на волята променя съдбата ти, а не обратното. Ето, идва и яхнията. Опитай се да похапнеш. Не можеш да се изправиш срещу Гаргасон изгладняла и изтощена.
- Благодаря ти – каза Валора. – Че не ме остави да се боря сама.
- Всеки заслужава приятел. Дори ние, нисшите полуорки.
Думите му извикаха искрена усмивка на устните на Валора. Двамата похапнаха царски, а след вечеря алхимичката каза:
- Прав си, светът е по-малко страшен, когато си сит.
- И е по-светъл на сутринта, отколото през нощта. Да поспим, защото утре пак ни чака път.
На другия ден двамата се запасиха с храна за цяла седмица, а с помощта на телескопа Оног откри старата пътека, която водеше през гората до кулата на Гаргасон. Все още си личеше, че някога тя е била широк път, а по него са преминавали карети. Гората се сгъстяваше по склона нагоре и в края на пътя Оног и Валора останаха почти без сили. По залез слънце на следващия ден те най-сетне забелязаха кулата на Гаргасон. Двамата си направиха лагер за през нощта и пренощуваха под звездите. Когато на сутринта слънцето се показа на небосклона, те знаеха, че решителният миг е настъпил.
Оног внимателно проучи околността с помощта на телескопа. Тъй като вече се намираха в непосредствена близост, той можеше да увеличи картината и да я разгледа съвсем отблизо. Открояваха се останките от стените, опасвали някога процъфтяващ град. Между тях между трънливи храсти и дървета криволичеха тесни, буренясали пътеки. От търговската улица не бе останало почти нищо, освен стара сцена. Домовете на хората, изоставени от много години, тънеха в разруха. Оног и Валора гледаха призрачен град.
- Не винаги е било така – каза тихо Валора. – Всичко се променило скоро след като Гаргасон станал градски магьосник. Хората се променили. Станали враждебни и зли, а две от знатните фамилии започнали кървава вражда. Над всички тегнело усещане за обреченост и надвиснала гибел. Оцелелите събрали колкото покъщина можели да носят и напуснали това място завинаги. Останал само магьосникът. Винаги съм подозирала, че Гаргасон стои зад това. Чух го още преди да го срещна за пръв път. Хората ми казваха да стоя далеч от него, но аз упорствах! Защо не ги послушах? Защо си причиних това?
- Недей да съжаляваш. Съжалението не може да върне времето назад. Освен това, ако не беше Гаргасон, още щях да съм само чирак на магьосник, отчаян от неуспеха по задачата, възложена от господаря.
Валора му се ухили. Той й отговори по същия начин и фокусира телескопа над магьосническата кула. Беше разположена на възвишение в далечния край на призрачния град. От едната страна беше изцяло вкопана в скалата на хълма. Тъмното здание бе увенчано с огромен стъклен купол. За разлика от кулата на Корнелиус, на тази вратата се открояваше лесно. Дворът бе опасан от масивна, ръждясала ограда от ковано желязо. Кулата изглеждаше запусната и необитаема, но на портата бе изрисуван череп със светещи червени очи и две скръстени кости под него, които недвусмислено казваха на натрапниците да стоят настрана.
Валора и Оног се спогледаха и се разбраха без думи. Алхимичката бръкна във вътрешния джоб на робата си и извади прилежно навито на руло писмо. Тя го разви, за да го препрочете за последно. “Неуважаеми Гаргасон,” пишеше там. “Неверни приятелю, стари предателю! Липсвах ли ти? А ти на мен – никак. Какво си въобразяваше, че няма да разбера какво си ми направил? А да не мислиш, че съм си губела времето, откакто ми хвърли гнусното проклятие? Е, вярно е, че то ми създаде някои дребни неудобства, признавам. Ето защо ти предлагам сделка. Аз имам това, което ти искаш, а аз искам нещо, което ти можеш да ми дадеш. В знак на добра воля ти изпращам една доза от моя еликсир на безсмъртието. Свали проклятието от мен и ще получиш формулата. Чисти сметки, добри приятели, нали? Имаш време да помислиш до залез слънце, иначе сделката отпада. В очакване на твоя бърз отговор, вечна и вечно красива, Валора. ”
- Ще се разпадне на прах веднага, щом го прочете – каза алхимичката.
- Готова ли си?
- Готова.
В твърда решителност Валора сложи писмото и стъкленицата с еликсира в малка дървена кутийка и я подаде на Оног. От дисагите на коня той извади металната птичка, която сам бе изобретил за случай, и прикрепи кутийката за крачето й. С помощта на тънка струйка магия и на телескопа, той насочи птичката право към кулата на Гаргасон. Тя прелетя над руините и се ударя с трясък в стъкления купол.
- Това безспорно ще привлече вниманието му – накриви усмивка Валора.
Оног сниши металната птица в двора, а тя пусна дървената кутийка точно пред вратата на кулата. Изпълнила задачата си, полуоркът насочи птичката обратно към себе си, а щом тя кацна пред него, той а прибра. Сега на Оног и Валора им оставаше само да наблюдават с телескопа и да чакат.
Не след дълго вратата се открехна. Те затаиха дъх. Никой не се показа навън, но дървената кутийка се вдигна във въздуха и влетя в кулата.
- Съобщението е получено – каза алхимичката. Изражението на лицето й бе неразгадаемо.
Минаха часове, които им се сториха дълги като месеци. Валора започваше да се опасява, че няма да получат отговор, когато вратата на кулата се открехна, а от нея излетя грамадно оранжево петно. Алхимичката безмълвно стана на крака.
- Какво е това?! – слиса се Оног.
- Ашмаел. Котаракът на Гаргасон.
- Котарак? Има размери на теле!
- Върху кого, мислиш, Гаргасон изпробва всичките си отвари? – каза безстрастно Валора. – Той търси мен, Оног. Знае, че съм тук. Трябва да отида. Сама.
- Само не навлизай в призрачния град! – викна след нея Оног. – И се пази!!
Валора застана на входа на пътеката, който водеше към руините и зачака. Щом я забеляза, Ашмаел се затича към нея. Огромните му зелени очи я стрелнаха злобно. Кожата му висеше около главата като на старец и прозираше под проскубаната му рижа козина. Валора се стъписа от ужасния му вид, но външно не се издаде.
- Носиш ли ми нещо, Ашмаел? – попита тя от разстояние.
Котаракът изплю една бяла топка от устата си.
- В джоба си нося лют пипер – излъга Валора. – Отстъпи назад и не се приближавай, иначе месец ще триеш очи от болка.
Котаракът изви гръб и изсъска, но направи каквото му нареди алхимичката. Тя се наведе и с цялата си предпазливост вдигна посланието от Гаргасон през носната си кърпичка. След като прочете съдържанието, Валора набързо написа бележка в отговор и я сложи в кесийка на земята.
- Виж ти, виж ти. Господарят ти е харесал малкия ми подарък – каза тя. – Трябва да бъдеш особено послушен, Ашмаел. Току-виж господарят ти прояви рядка щедрост и сподели с теб еликсира на безсмъртието. Занеси му писмото ми. Ще го чакам тук на другата сутрин. Сега марш!
Котаракът пак изсъска заплашително, а след това пое писмото в устата си и се затича обратно. Разтреперена, Валора се върна при Оног, който бе видял всичко през телескопа.
- Какво пишеше той?
- Знаел, че на неговото пиленце ще му домъчнее за дома! – развика се тя гневно. – Чакал ме бил да се върна... вероломен, подъл, нещастен....
- Валора, приема ли сделката? – прекъсна я Оног.
- Да, да – успокои се алхимичката. – Отговорих му, че преди да получи формулата, трябва се закълне върху заклинателна палка, че ще ме освободи от проклятието веднъж завинаги. Утре призори ще го чакам да се появи на същото място.
- Той ще те повика в кулата си.
Валора кимна рязко.
- Ще му кажа формулата едва когато той изпълни своята част.
- Веднъж щом влезеш вътре, няма да мога да те виждам с телескопа.
- Знам това.
- Нито ще мога да ти помогна.
- И това знам.
Валора въздъхна и се отпусна в прегръдките на Оног.
- Всичко се нарежда според плана – каза тя. – Много хубаво не е на хубаво, не мислиш ли?
- Утре вечерта това премеждие ще е свършило, а ти ще си свободна – увери я полуоркът и я погали по косата.
- Дано да си прав.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!